Дюна [Dune - bg]

После отправи изпитателен поглед към Пол и видя момчето, което бе облякло мантията на възмъжаването, бе прикрило мъката и бе потиснало всичко друго освен онова, което трябваше да поеме сега — да стане дук. И в същия миг Кайнс осъзна, че дукството все още съществува, и то само заради този момък — и на това не биваше да се гледа лекомислено.

Джесика обиколи с поглед залата и със своите бин-джезъритски методи мислено я картотекира — лаборатория, но не и военен обект, пълна със старинни ниши и площадки.

— Това е една от имперските екологични опитни станции, които моят баща искаше за бази за техническо развитие.

„Които баща му искал!“ — помисли си Кайнс.

И Кайнс отново се запита: „Не постъпвам ли глупаво, като помагам на тези бегълци? Защо го правя? Толкова ще е лесно да ги заловя сега и да купя с тях доверието на харконите!“

Пол последва примера на майка си, заразглежда внимателно залата, видя от едната страна работния тезгях, по който имаше наредени инструменти, и грапавите скални стени. Светеха циферблати — от тях излизаха телени сепаратори¤ и стъклени тръбички. Из залата се носеше мирис на озон.

Някои от свободните изчезнаха в една замаскирана ниша и оттам се разнесоха други звуци — тракане на машини и съскане на ремъци и трансмисии.

Пол се вгледа в дъното на залата и видя подредени до стената кафези с малки животинки.

— Правилно отгатнахте какво е това помещение — рече Кайнс. — За какво бихте използували вие едно такова помещение, Пол Атреидски?

— За да превърна тази планета в приятно за живеене място — отвърна Пол.

„Може би именно това е причината да им помагам“ — помисли си Кайнс.

Тракането на машините рязко спря. Сред настъпилата тишина откъм кафезите се разнесе тъничко писукане. То секна неочаквано сякаш от смущение.

Пол отново погледна към кафезите и видя, че животинчетата бяха кафявокрили прилепи. От страничната стена излизаше автоматична хранилка и минаваше през кафезите.

От скритата ниша в залата се показа някакъв свободен и заговори на Кайнс:

— Лайът, аварийният генератор отказа да работи. Не съм в състояние да осигуря прикритие от разположените наблизо детектори.

— Можеш ли да го поправиш? — попита Кайнс.

— Няма да стане бързо. Частите… — Мъжът сви рамене.

— Добре — прекъсна го Кайнс. — Тогава ще се справим и без механизмите. Монтирайте на повърхността ръчна помпа за въздух.

— Веднага! — Мъжът бързо се отдалечи.

Кайнс се обърна към Пол.

— Отговорихте добре.

Джесика отбеляза колко непринудено се лееше речта му. Това бе гласът на властелин, свикнал да заповядва. А тя не бе пропуснала да отбележи, че го бяха нарекли „Лайът“. Лайът бе второто „аз“ на този свободен, другото лице на планетолога.

— Изключително сме ви благодарни за вашата помощ, доктор Кайнс — заговори тя.