Не предавай любовта

Аманда обви ръце около Ерик и с нежност му прошепна:

— Той наистина е герой! Но и ти също! И аз съм щастлива, че мога да приема отново у дома своя герой!

Ерик също притисна жена си към себе си и прекара пръсти из къдриците й. Десет години минаха, откакто се бяха срещнали в Бостън. В косата й вече проблясваха сребърни нишки, но неговата Аманда бе все така хубава както и преди. Точно както страната им извоюва независимостта, преминавайки през много изпитания, така и те бяха постигнали любовта си след много лишения и страдания. Затова и искрящите й очи и милата й усмивка сега му бяха още по-скъпи, отколкото преди години.

— Ти трепериш! — каза той, усещайки студените й ръце. Свали палтото си и зави и двамата с него.

— Хайде, влизай по-бързо в къщи! Всичко е украсено! Идва Коледа! — и тя го дръпна енергично вътре.

— Татко! Татенце! — викнаха радостно близнаците, а зад тях с достойнство пристъпваха Жак и Даниел. Малкият Джейми беше облечен като истински млад мъж в редингот, а хубавата Леонор бе точно копие на майка си.

— Господи, колко са пораснали! — прошепна сякаш на себе си Ерик. — При последното ми идване бяха съвсем мънички!

— Мисля, че пак ще имаш възможност да наблюдаваш как растат децата! — отбеляза Аманда, докато близнаците се катереха вече по баща си. Отначало Ерик не обърна внимание на думите й, тъй като бе зает с дечурлигата, но изведнъж се сепна и се обърна към нея:

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да гарантирам, че отново ще бъдат близнаци, но през юни пак ще ставаш баща.

— Наистина ли?