Право на двубой
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Право на двубой». Краткое содержание книги:
А мълвата за ежедневните битки в „Зъбатката“ се предаваше от уста на уста из цял Кондар, в града само за това говореха, от което все повече и повече народ се натискаше да види всичко с очите си. Едни гадаеха кой накрая ще надвие непобедимия вянин. Другите зяпаха Слепия убиец, който редовно идваше да се наслади на любимия си калкан, поднасян лично от Зурия. Трети просто не искаха да им се смеят съседите, че не са били на най-прочутото за момента място — ама как, нима не си ходил да видиш?!
На седмата вечер от службата си Вълкодав отказа да нощува в залостената кръчма. Стоум потисна въздишка, преглътна упреци и със сълзи на очи огледа стените, масите, пейките, сякаш се сбогуваше с тях завинаги. Дори започна да подсмърча и накрая не издържа, запя омръзналата на вянина песен:
— Ще ме погубят, ти ще си виновен за съсипията ми… Само ти ще си виновен! Всичко е заради теб!
— Кому си изпотрябвал, та да ти пожарят дупката! — сопна му се Вълкодав. — Щом толкова те е страх, наеми си нощен пазач, имаш пари. Или ми плати двойно над дневната служба!
Вянинът споделяше убеждението на повечето кондарци, че Сонмор не ще се изложи пред града с безчестие, след като не е съумял да се наложи над опърничавия пазач в справедлив двубой!… Да, ако удари крадливо, предателски, сигурно хората ще почнат да се страхуват още по-силно от разбойническия главатар… ала уважението ще изчезне. Ще погребе цяла една легенда. Не, умен вожд не може да си позволи такова нещо…
Посетителите открито обсъждаха това, докато хапваха и пийваха в кръчмата. Чудеха се какво ще предприеме Нощният конис, така че хем да спечели, хем да не загуби лице. Думата „чест“ за сегашния Сонмор не беше куха дрънканица, всички го знаеха. И Стоум чуваше тези разсъждения…
Личеше, как в душата на солвянина се сблъскват алчността и страхът. След кратка борба връх взе първото.
— Добре, върви да почиваш където искаш! — каза той с такъв тон, сякаш оказваше на Вълкодав голямо благодеяние. — Но ако все пак… ако моята гостилница стане на пепел и главни…
— Тогава сам ще си бъдеш крив — изръмжа вянинът. — Защото си стиснат.
Стоум вдигна ръце, горчиво питайки солвянския Бог Змей, покровителя на тежката кесия, за какви прегрешения му е пратил подобно наказание. Ала не предложи на опърничавия си бияч заплата за нощно бдение, затова Вълкодав и Еврих тръгнаха към другия край на града, към странноприемницата „Нардарски лаур“, където ги чакаха Сигина и Рейтамира. Досега жените даже не бяха успели да се разходят из Кондар, да не говорим за устройване на що-годе приличен живот. В малко селце човек лесно си представя колко бързо може да се намери работа и жилище в големия град. Когато обаче от разсъждения се минава към дела, изведнъж се оказва, че представите са доста далечни от действителността, всичко, кой знае защо, излиза по-сложно и по-мъчно, никак не прилича на селските обичаи… Вълкодав понякога си мислеше за това, следейки в кръчмата ред да има. Добре, ето, ще припечелят те двамата с Еврих достатъчно пари, ще се договорят с някой мореход, ще си купят място на кораба… Комай вече е ясно, че ще пътуват четиримата. Не бива да оставят слабоумната старица и младата булка, избягала от съпруга си, на грижите на добри хора, каквито сигурно има в Кондар, ала това си е игра на късмет, не се знае на какви ще попаднат… Пък и жените напуснаха селото си донякъде заради пътешествениците — значи вянинът и арантянинът носеха някаква отговорност…
Освен това Вълкодав имаше основания да смята, че Еврих би изоставил Рейтамира само по принуда, ако няма никакъв друг изход. Младият граматик не бе си откраднал едничка милувка дори от познавачката на множество народни песни, макар че навярно би искал, личеше му само по това как й казваше добро утро. Ето и сега, отби се да й купи шепа халисунски орехи с мед в спретната дървена купичка, сама по себе си приятен подарък. Ловкото му перо, което така красиво редеше вежливи думи, цял ден се труди без умора и получи суха пара. Току-виж му хрумне да купи и лютня, да зарадва сирачето. Глезотия…
— Кой би могъл да си помисли — разсъждаваше на глас Еврих — за какви глупости ще ме накара съдбата да употребя свещения дар на писмеността!… Ти сигурно обърна внимание на онези двамата северняци, баща и син? Не може да не си ги подушил, когато минаха покрай теб. Те и десет дни да се къпят и търкат, пак ще миришат на оборски тор. И аз, представи си, похабих чудесното неизмиваемо мастило, за да изпиша върху парчета брезова кора имената на прасетата им!… Лакомка! Пъстра зурличка!… Подочули, че има човек, който пише красиво, и решили да турят табелки на свинете си! При все че нито единият, нито другият знае да чете!