Сърца в Атлантида

— И аз съм в същото положение. Ако се провалим, може да се самоубием заедно. Ще скочим в Пенъбскот. Сбогом, свят жесток.

— Всъщност какво търси момиче от Кънектикът в Мейнския университет?

— Малко е сложно. А ако смяташ пак да ме каниш на среща, трябва да знаеш, че си слагаш главата в торбата. Ще стана на осемнайсет едва през ноември. Пропуснах седми клас. Това беше годината, когато нашите се разведоха, и аз бях много нещастна. Или трябваше да уча като луда, или да стана леко момиче. От онези, които специализират френски целувки и обикновено забременяват на шестнайсет. Сещаш ли се?

— Естествено.

Бях ги виждал в „Гейтс“ — събираха се на групички при фонтана „Франклин“ или пред млекарницата и се кикотеха, докато чакаха момчетата с ниските спортни фордове и мощните плимути с огромни калници и лепенки „КУАКЪР СТЕЙТ“17 и „ФРАМ“18 на задното стъкло. Десет години по-късно, вече с двайсет килограма отгоре, същите тези момичета се подвизаваха в другия край на Главната улица и пиеха бира и уиски на екс в таверната на Чъки.

— Станах пълна зубърка. Баща ми беше във Флота. Пенсионира се по инвалидност и се премести в Мейн… в Дамарискота, на крайбрежието, знаеш ли го?

Кимнах и се сетих за годеника на Даян Рийни — онзи, дето извикал на кораба „стой!“ и станал моряк във Фло-о-о-ота.

— Останах в Кънектикът с мама и учех в гимназията в Харуич. Кандидатствах в шестнайсет университета и ме приеха във всички с изключение на три… но…

— Но трябваше да си плащаш, а ти нямаше пари.

— Май не ми стигнаха двайсет точки на SAT да докопам някоя тлъста стипендия. Нямаше да е лошо да имах и някоя и друга извънкласна дейност, но бях твърде заета да зубкам. А и вече се бях захласнала по Съли-Джон…

— Приятеля ти, нали?

Тя кимна, но този Съли-Джон сякаш не я интересуваше особено много.

— Единствените, които ми предлагаха някаква реална финансова помощ, бяха Мейнският университет и Щатският университет в Кънектикът. Избрах Мейнския, понеже вече не се разбирах много с майка ми. Само се карахме.

— А с баща си по-добре ли се разбираш?

— Почти не го виждам — сухо уточни Каръл. — Той живее с една жена, която… ъ-ъ, да речем, че те двамата доста пият и доста се разправят. Но той е гражданин на този щат, аз съм негова дъщеря, а в този колеж местните жители имат право да следват безплатно. Стипендията не е напълно достатъчна — ако трябва да съм честна, в Кънектикът ми даваха повече пари — но аз не се боя от работа. Струва си, поне се махнах.

Тя пое дълбоко свежия нощен въздух и шумно въздъхна, леко пребледняла. Почти бяхме стигнали до „Франклин“. Във фоайето забелязах неколцина младежи, които се бяха настанили на пластмасовите столове и чакаха приятелките си да слязат. Китна колекция калпазани. „Струва си, поне се махнах“ — каза Каръл. Какво имаше предвид — майка си, града, гимназията, но дали приятелят влизаше в това число?

Като стигнахме до двойните врати на входа, я прегърнах и понечих пак да я целуна. Тя опря ръце на гърдите ми и ми попречи. Не се отдръпна, просто ме възпря. Погледна ме в очите леко усмихната по онзи неин характерен начин. Струваше ми се, че мога да обикна тази усмивка… беше от онези естествени жестове, които могат да те събудят посред нощ и да те наведат на размисъл. Устните й бяха едва извити, но въпреки това в ъгълчетата се появяваха две дълбоки трапчинки.