Град от пепел

— Ти си го видяла? — попита Саймън. — Аз така и не разбрах какво стана. Просто външната врата се отвори с трясък и някаква масивна фигура връхлетя върху мен като товарен влак.

— Значи това е Валънтайн? Онзи, за когото всички говорят. Онзи, който предизвика въстанието.

— Той е баща на Джейс и Клеъри — каза Саймън. — Това е, което знам за него.

— Имах чувството, че гласът му ми звучи познато. Някак си като гласа на Джейс. — Тя помръкна за миг. — Нищо чудно, че Джейс е такъв задник.

Саймън бе на същото мнение.

— Значи ти не… — Гласът на Мая трепна, после започна отново. — Виж, знам, че звучи откачено, но когато Валънтайн те нападна, ти не видя ли някой познат с него, някой, който вече е мъртъв? Като дух?

Саймън поклати недоумяващо глава.

— Не. Защо?

Мая се поколеба.

— Аз видях брат си. Духът на брат ми. Мисля, че Валънтайн е причината да получа халюцинации.

— Е, с мен не е правил такова нещо. Тъкмо говорех по телефона с Клеъри. Помня, че го изпуснах, когато фигурата ме връхлетя… — Той сви рамене. — Това е.

— С Клеъри? — пообнадежди се Мая. — В такъв случай сигурно ще се опитат да разберат къде сме. Може би ще ни потърсят.

— Може би — каза Саймън. — Всъщност, къде се намираме?

— На някакъв кораб. Бях в съзнание, когато ме качи на борда. Това е огромно черно метално нещо. На него няма никакви светлини и навсякъде бродят… някакви същества. Едно от тях скочи върху мен и тогава започнах да пищя. Хвана главата ми и я запрати в стената. Известно време бях в безсъзнание.

— Същества? За какви същества говориш?

— Демони — рече тя и потръпна. — Тук има демони от всякакъв вид. И големи, и малки, и летящи. Правят каквото им каже той.

— Но Валънтайн е ловец на сенки. И от всичко, което съм чувал за него, знам, че той мрази демоните.

— Е, те очевидно не го знаят — каза Мая. — Това, което не разбирам, е за какво сме му ние. Знам, че мрази долноземците, но ми се струва, че полага твърде много усилия, само за да убие двама от тях. — Тя започна да трепери, челюстите й затракаха като на зъбатите играчки от магазините за един долар. — Сигурно иска нещо от ловците на сенки. Или от Люк.

Знам какво иска той, помисли си Саймън, но нямаше смисъл да тревожи Мая; тя беше достатъчно разстроена. Свали якето си.

— Ето — каза и го хвърли към нея.

Тя го хвана и доколкото белезниците й позволяваха, го наметна несръчно на раменете си. После го възнагради с тъжна, но благодарна усмивка.

— Благодаря. Но на теб няма ли да ти е студено?

Саймън поклати глава. Изгореното на ръката му беше вече заздравяло.