Майтреи. Змията
- Автор: Элиаде Мирча
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентин Харалампиев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Майтреи. Змията». Краткое содержание книги:
Когато най-сетне дойде на себе си, лежеше на плажа от другата страна на острова. Виждаше се лодката, с която тя беше пристигнала, останала със забит в тинята нос. Андроник стоеше до нея и я гледаше с блестящи очи, силно поруменял. Едри и бистри капки пот се стичаха по тялото му. Гърдите му силно и учестено се повдигаха, а косата му падаше мокра на челото.
— Съмва се — каза й той веднага щом девойката отвори очи.
— Колко съм уморена — прошепна Дорина. — Как можа да събереш толкова сили?…
— Хайде да видим как изгрява слънцето — каза Андроник, отминавайки въпроса й.
Помогна й да стане и я хвана за ръка. Девойката вървеше лениво, без да усеща къде стъпва. Къдриците й се спускаха по раменете, разпилени от лудия бяг. Едната й ръка кървеше.
— Да се качим на хълма — промълви Андроник.
Занесе я догоре почти на ръце, въпреки че възвишението беше съвсем ниско. Намери й удобно място и бавно, с голямо внимание, я сложи да легне.
— Спи ми се, любими — прошепна Дорина и го погледна с молба в очите.
— Нека видим по-напред как изгрява слънцето…
Седна и той до девойката и погали усмихнат косите й.
— Колко си хубава, когато ти се спи.
— Ти ме правиш хубава — каза простичко Дорина. — Когато ме избра, не бях такава…
— Тогава беше грозна — усмихна се Андроник.
Замълча умислен, с отправени на изток очи. Там небето беше кървавочервено, после взе да избледнява в очакване.
— Ти бил ли си някога на слънцето? — попита Дорина сънливо.
— Не, дотам е трудно — отговори Андроник, без да се обръща.
Дорина затвори очи щастлива. Постави едната си ръка под главата, а с другата прегърна Андроник през кръста.
— Да не заспиш — прошепна й той. — Ще бъде жалко…
— Още много ли има? — попита още по-изтощена Дорина.
— За който го обича, никога не е много — каза Андроник.
Дорина прехапа устни и решително отвори очи. Стори й се, че всичко край нея се е променило. Дърветата бяха порозовели, тревата блестеше, езерото изглеждаше като златно огледало.
— Сега… — прошепна Андроник въодушевено.
Сякаш хиляди птици зачуруликаха отведнъж. Дорина онемя. Откъде ли идваха тези вълшебни, нечувани звуци, тези високи крясъци във въздуха, този неразбираем нежен шепот в тревата и в храсталаците? Всички изведнъж ли зазвучаха, или и преди ги беше долавяла, макар и много смътно?…
— Погледни!…
Андроник се изправи на колене и остана известно време така, очарован и щастлив. Кървавото око на слънцето се разтваряше съвсем близо до тях, над равнината. Дорина го гледаше смаяна, сякаш сега за първи път виждаше изгрева на слънцето. И неочаквано й се изясни онази дълбока и съвсем логична мисъл, която толкова време носеше в себе си, без да се старае да вникне в нея. Стори й се, че се събужда в друг живот, и радостта й беше толкова голяма, че очите й се премрежиха и клепачите й натежаха за сън.
Когато Андроник отвърна очи от слънцето, я намери до себе си заспала, с озарено от детска усмивка лице. Младежът сложи ръка на косите й и я погали, опитвайки се да я събуди. Дорина едва-едва отвори очи.
— Остави ме, любими! — прошепна тя.
Стори й се, че лицето на Андроник напълно се е променило. Сега беше един тъжен, замислен, съкрушен човек.
Тя обаче нямаше сили и да се учуди, а заспа отново щастлива, стиснала здраво ръката му.
— И на мен ми се спи — прошепна й той и доближи лицето си до нейното. — Няма да се видим повече, докато не залезе слънцето… А тогава, кой знае…
Погледна я как спи до него, гола и съвсем истинска, невъобразимо хубава в удивителната си искреност. После, сякаш искаше да прогони някаква магия, Андроник духна над челото на девойката, постоя усмихнат и легна до нея, като положи глава на гърдите й.
Слънцето се издигаше бавно и вече прежуряше. Започнаха да бръмчат пчелите и разноцветни утринни пеперуди прелитаха самотни из въздуха. Откъм гората от време на време се обаждаше кукувица и гласът й се понасяше над езерото.
Когато лодката стигна до брега на острова, господин Соломон, Владимир и Мануила скочиха припряно, затъвайки в тинята. Всички бяха с бледи от безсъние и безпокойство лица. Владимир се провикна: