Под купола 2

— Отиди на друго място тогава — каза Оли.

Бам. Тишина.

— Не мога. Заповед.

Оли не му отговори. Взе друг камък и го хвърли към Купола.

Бам. Тишина.

— Защо го правиш? — попита войникът. Мотаеше се с двете табели, които трябваше да постави, за да може да поговори с Оли.

— Защото рано или късно някой от тях няма да отскочи. А когато това се случи, ще стана и ще тръгна нанякъде. Не искам повече да виждам тази ферма. Не искам повече да доя крави. Какъв е въздухът при теб?

— Чист. Студеничко е обаче. Аз съм от Южна Каролина. Мога да ти кажа, че през октомври времето в Южна Каролина е друго.

При Оли, който седеше на три метра от войника, беше топло. И смрадливо.

Войникът посочи зад Оли:

— Я зарежи камъните и се погрижи за онези крави. Вземи да ги прибереш в обора, да ги издоиш или намажи виметата им с мехлем.

— Не е нужно да ги прибираме. Те знаят къде трябва да ходят. А в момента не се нуждаят нито от доене, нито от мехлем. Нямат мляко.

— Наистина?

— Да. Баща ми казва, че тревата се е скапала заради лошия въздух. Тук мирише гадно, да знаеш. Смърди на лайна.

— Наистина? — Войникът изглеждаше силно заинтересован. Започна да почуква табелите с чука си, въпреки че вече бяха добре наместени.

— Да. Майка ми се самоуби тази сутрин.

Войникът беше вдигнал чука, но когато чу това, го свали.

— Будалкаш ли се с мен, момче?

— Не. Застреля се на кухненската маса. Аз я намерих.

— Мамка му, лоша работа. — Войникът се приближи до Купола.

— Брат ми получи смъртоносна рана миналата неделя. Ние го закарахме в града, защото тогава все още дишаше, но майка ми беше съвсем мъртва, така че я погребахме на хълмчето. Двамата с баща ми. Тя харесваше това място. Там беше хубаво, преди всичко да се скапе.

— Господи, момче! Минал си през ада!

— Все още съм там — отговори Оли. Тези думи сякаш отвориха някаква клапа, намираща се дълбоко в съзнанието му, и той се разплака. Стана и отиде до Купола. Беше само на една крачка от голобрадия войник. Войникът вдигна ръка, после потрепна за момент, усещайки нещо подобно на лек електрически удар. Той разпери пръсти и опря дланта си в Купола. Оли също опря дланта си в Купола. Като че ли всеки момент щяха да се докоснат. Това беше безсмислен жест, който утре хората щяха да повтарят стотици, че дори хиляди пъти.

— Момче…

— Редник Еймс! — изрева някой. — Разкарай жалкия си задник оттам!

Редник Еймс подскочи като дете, което е било хванато да краде сладко.

— Идвай веднага! Бегом!

— Не се отчайвай, момче! — каза редник Еймс и отиде да си получи наказанието. Оли си помисли: „Сигурно ще го смъмрят, няма как да го разжалват, та нали е прост редник. Едва ли ще го тикнат в затвора за това, че е говорил с едно от животните в зоологическата градина. А аз дори не получих фъстъци.“

Той се загледа в кравите, които вече не даваха мляко и почти не пасяха трева, после седна до раницата си. Бръкна в нея и извади хубав объл камък. Представи си олющения лак на ноктите на мъртвата си майка и димящия до ръката ѝ пистолет. Хвърли камъка. Той се удари в Купола и отскочи назад.