Пътуване през спомени
- Автор: Маринов Делиян
- Серия: Истории от Последното измерение #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътуване през спомени». Краткое содержание книги:
Скар е пробуден след смъртта си, за да служи на деструктивни сили. Живителната му енергия е поддържана от злата природа на Зеления камък и от спомените, които воинът получава. В тях Скар е насилник и престъпник. Ето защо воинът решава, че макар да е извършил безброй безчинства в миналия си живот, е длъжен да тръгне по пътя на принципите си. Кръв, магьосничество и секс съпътстват битката му за свобода и любов.
Нощта вече напредваше, когато лъчите достигнаха кръжащия във висините Пту. Нумориус, който все още се държеше на крака, произнесе финалните си магически слова. Пипалата рязко се откъснаха от магическото поле и полека се прибраха в Камъка.
Освободено от досегашните си „вериги“, полето затанцува в небето, но само Пту виждаше движенията на енергията. Тя се уви около гарвана и се стрелна в тялото му. И тогава настъпи грандиозната експлозия. В секундата, в който чистата магия се докосна до тялото на съществото, тя стана видима и озари нощта. Смаян от красотата, Нумориус падна на колене, стискайки жезъла в ръка.
След няколко мига оформената магия започна да се спуска към земята под формата дъждовни капки, а Мрачния Лорд се канеше да я погълне с жезъла си и да я използва за ритуала. Пороен дъжд се изсипваше върху руините на доскорошния храм. Досега безучастно стоящ, Забрава вдигна своя Господар и го занесе в останките на храма, където до сутринта Повелителя на Камъка щеше да поглъща нужната магия за следващия ритуал по прераждане.
Утрото настъпи свежо и бодро, сякаш нищо не се беше случило. От магическата буря нямаше и помен. Небето беше ясно, а Нумориус стоеше гордо изправен, взирайки се в хоризонта. Придобил почти безгранична сила, Мрачния Лорд можеше да призовава хиляди и хиляди бойци.
— Виждаш ли тази територия? — Повелителя на Камъка посочи голите, лишени от всякаква растителност поля, разстилащи се на десетина километра пред него.
— Да, Господарю! — отговори Забрава вяло.
— Всичко наоколо ще се изпълни с покорни мои воини…
— Да, Господарю!
— Нима скърбиш за нещо? Не се ли радваш, че ще разполагам с легиони предани бойци, с които ще поробя света.
— Радвам се, Господарю. Но не смятате ли, че Скар ще се провали. Той не е добър пълководец.
— Скар? — Нумориус се обърна рязко към варварина. — Ха! А не допусна ли мисълта, че това не ме интересува?
— Как така — втрещи се Забрава, но величието на Мрачния Повелител му припомни как трябва да се обръща към него, — Господарю?
— Скар е просто дребна пионка. Дори да ме провали, за мен това няма да има значение! — Нумориус отново отправи взора си към полетата пред тях. — Войските, които ще командвам утре по това време, ще са достатъчни да завладеят всеки Храм или Крепост.
Забрава кимна.
— Войски, които ще командваш ти! — довърши мисълта си Мрачния Господар.
— Аз? — попита смаяно двуметровият някога-жив.
— Да! Именно ти. Затова избрах да запазя теб, а да изпратя останалите на мисия, в която вероятно ще се провалят. Нямам доверие на Скар — личната му воля е силна…
Успял да прозре мъдростта на Господаря си, Забрава беше благодарен за оказаната чест и бъдещото назначение. Грамадният воин се поклони ниско.
— А сега стой до мен и просто гледай!…
Нумориус беше изпаднал в пълен транс. Концентрираното му съзнание се беше сляло с това на сгушилия се в него аморфид. В момента физическото тяло на чародееца беше особено уязвимо. Ако някой искаше да го убие, може би това беше най-подходящият момент. Но до Мрачния Господар стоеше Забрава. Горд и неустрашим, варваринът за нищо на света нямаше да допусне нещо да се случи с неговия Повелител. Някога-живият беше доволен от своето ново съществуване в абсолютна разруха. А много скоро щеше да е пълководец на най-голямата и страховита армия, бродила някога в Последното Измерение.
Повелителя на Камъка ги виждаше. Всичките пленени души на хора, гоблини и планиняри. Хилядите блестящи светлинки в сърцевината на зеления Камък. Всяка една душица пулсираше неспокойна, вкопчена в безмилостна агония зад стените на артефакта. Нумориус можеше да различи всяко едно лице, всяка една история, намираща се зад зеленикавата повърхност. Хиляди същества, допринесли за мрака и отчаянието, бродещи по земята. А имаше още толкова отговорни. Мрачния Господар щеше да ги пороби и подчини всичките.
„Нуждаем се от нещо ново, Господарю!“ — Нумориус чу в главата си гласа на аморфида.
„Като например?…“
„Още по-кръвожадни войски…“ — долетя отговорът на съществото.