Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Първите няколко минути прокурорът се развличаше, разглеждайки Жабчето. Той имаше рядко виновен вид. Избягваше да гледа в очите, често-често приглаждаше косата си, трескаво потриваше ръце, покашляше неестествено и извършваше множество суетливи безсмислени движения. Винаги изглеждаше така. Външността и поведението му бяха неговият основен капитал. Той предизвикваше непрестанни подозрения в нечиста съвест и навличаше върху себе си непрестанни щателни проверки. Департаментът на общественото здраве изучаваше живота му по часове. И доколкото животът му беше безукорен, а всяка следваща проверка само потвърждаваше този неочакван факт, изкачването на Жабчето по служебната стълба ставаше с рядка бързина.
Прокурорът прекрасно знаеше всичко това: три пъти лично беше проверявал най-подробно Жабчето; и въпреки всичко сега, докато го разглеждаше и се развличаше с него, той изведнъж долови в себе си мисълта, че, ей богу, тоя мошеник Жабчето знае къде всъщност се намира Странник и ужасно се страхува да не измъкнат тази тайна от него. И прокурорът не издържа.
— Много поздрави от Странник — небрежно каза той, докато почукваше с пръсти по дръжката на креслото.
Жабчето бързо погледна прокурора и веднага отмести очи.
— М-м… да… — каза той, като хапеше устната си. — Кхе… Сега такова — хм… ще донесат чая де…
— Той помоли да му се обадиш — още по-небрежно каза прокурорът.
— Кво?… А-а… Хубаво… Чаят днеска ще бъде чудесен. Новата секретарка е направо специалист по чай… Тоест… кхе… А къде да му се обадя?
— Не разбирам — каза прокурорът.
— Не, аз такова, че… хм… ако му се обаждам, то трябва да знам… кхе… телефона… щото той никога не оставя никакви телефони…
Жабчето изведнъж се засуети, ужасно се изчерви, затупа с длан по масата, докато намери молив.
— Та на кой телефон трябва да му се обадя?
Прокурорът отстъпи:
— Аз само се пошегувах.
— А?… Кво?… — върху лицето на Жабчето мигом се смениха множество най-подозрителни изражения. — А! Ама ти си се шегувал? — той се закиска с фалшив смях. — Ти си много хитър, бе… Ама че майтап! Пък аз си мислех… Хе-хе-хе!… А ето и чайчето!
Прокурорът пое чашата със силен горещ чай от красивите ръце на красивата секретарка и каза:
— Добре, стига сме се шегували. Малко време имам. Къде ти е протоколът?
Жабчето извърши маса ненужни движения, извади от чекмеджето и подаде на прокурора проектния инспекционен акт. Ако се съди по всичките негови треперения и поклони, проектът беше натъпкан с фалшива информация, имаше за цел да въведе инспектора в заблуждение и изобщо беше съставен със саботьорски намерения.
— Тъй-тъй… — произнесе прокурорът, докато гризеше парченце захар. — Какво си писал тук? „Акт за проверочно изследване“… Тъй… Лаборатория по интерференция… Лаборатория за спектрални изследвания… Лаборатория по интегрално излъчване. Нищо не разбирам, тук и дяволът ще се оплете! Абе как се оправяш във всички тия работи?
— Ами аз… хм… Аз, видиш ли, също не се оправям, нали по специалност… съм хм… администратор… и работата ми е… такова… общо ръководство, де…
Жабчето избягваше да гледа в очите, хапеше устните си, поривисто рошеше коси и беше съвършено ясно, че той не е никакъв администратор, а хонтийски шпионин със специално висше образование. Голям терк беше.
Прокурорът отново се задълбочи в акта. Направи дълбокомислена забележка за преразхода на средства, допуснат от работната група по усилване на мощността; попита кой е този Зон Боруту, дали не е роднина на известния писател-пропагандист Мор Боруту; изказа упрек по повод безлещовия рефрактометър, който струва безумно скъпо, а и досега не е пуснат в действие, и резюмира резултатите от работата на сектора по изследване и усъвършенствуване на излъчването, като добави, че не забелязва никакви съществени постижения („И слава, богу!“ — добави той мислено) и че това негово мнение непременно трябва да бъде внесено в беловата на акта.