Дяволската стъпка [bg]

Вътре в себе си Катлийн бе ужасена. Всеки миг от живота си прекарваше в такъв страх, че вече гледаше на него като на своего рода жизнена сила. Нещо, което можеш да пипнеш и почувстваш, като водата или огъня. Нещо толкова ужасно и въпреки това толкова фамилиарно, че тя гледаше на него като на приятел. „На страха мога да имам вяра. Но на нищо друго. И на никой друг!“

А на Реймън? Приятен, добросърдечен, загрижен… Може ли да се вярва на Реймън? Би ли му се доверил Хюго Фицдуейн, ако бе окован, със завързани очи, гладен, жаден и изгарящ за капчица човешка топлина? Би ли му се доверил?

Той като че ли застана пред нея. Божичко, колко те обичам, Хюго! „Детето ни!“ О, боже, как го искам!

— Катлийн — обади се Реймън с мек глас.

Беше усетила Фицдуейн толкова близо до себе си… Не можеше да бъде просто въображение. Между тях съществуваше връзка. Не беше физическа, но въпреки това я имаше. Фицдуейн бе съсредоточил вниманието си на нея по някакъв начин. Беше невъзможно, знаеше го… Но връзката си бе там. Доплака й се. Но не можеше, не биваше.

— Добри новини! — изрече Реймън.

Гласът му разруши илюзията. Втурна се като окупатор между тях. Не виждаше нищо, не усещаше нищо… и изведнъж този глас, който раздра тишината като с нож.

Гласът на човек, който звучеше така, като че ли може да му имаш доверие, но на когото тя не вярваше. Гласът на човек, който, както бе признал сам, беше убивал хора.

— Но, Катлийн, ти плачеш — каза той изведнъж загрижено. — Липсвал съм ти. Съжалявам много. Опитвам се да се измъквам, но това не всеки път е възможно. Има толкова много работа и наближава първото изпитание. Всички задават само един въпрос: „Ще стане ли?“.

— Липсваше ми, Едгар — каза тя и това бе вярно.

Добър или лош, надежден или не, Реймън бе компания. Носеше й новини, беше й единствената връзка с външния свят.

Без да каже нищо, Реймън пое ръката й. Почти никога не я докосваше, освен в случаите, когато я погалваше за миг. Този път обаче пое ръката й като любовник и опакото на дланта му остана да се търка в гръдта й. После леко, сякаш без да иска, я раздвижи, галейки зърното й през грубия плат, в който я бяха облекли. Тя усети нарастващата му възбуда, но той изведнъж се дръпна назад и седна.

Играеше опасна игра, знаеше го, но друг избор нямаше. Реймън бе всичко, с което разполагаше в момента. Ако трябваше секс, щеше да го използва. Колкото и необичайни и перверзни неща да бе необходимо да прави…

Без колебание! Така я бе учил Фицдуейн. Насилието бе последната надежда, но там, където бе необходимо, трябва да се действа бързо, смъртоносно и абсолютно убедено. Никакво колебание. Никога не отстъпвай. Приложи им го, преди те да са го приложили на теб. В противен случай умираш.