История на света в 10½ глави [bg]

Препечените филийки, мармаладът — можете да си ги представите, можете да помечтаете за тях. За чайника обаче трябва да ви разкажа. Чаят, естествено, беше страхотен, сякаш беше бран от личната свита на някой раджа. Що се отнася до чайника… Преди години ходих на екскурзия в Париж. Отделих се от групата и тръгнах да се разхождам там, където живеят умните хора. Е, поне там, където ядат и пазаруват. На един ъгъл видях кафене. Не изглеждаше особено луксозно и за миг се замислих дали да не седна там. Само че се отказах, защото на една от масите видях как един човек пие чай. Докато той си наливаше нова чаша, аз видях една приставка, която ми се стори олицетворение на лукса: от чучура на чайника, закачена на три изящни сребърни верижки, висеше цедчица. Когато човекът наклони чайника, за да напълни чашата си, цедчицата се плъзна, за да улови листенцата. Не можех да повярвам, че някой сериозно е разсъждавал как да освободи този чаепиещ джентълмен от непоносимото бреме да държи нормална цедка със свободната си ръка. Тръгнах си от онова кафене с известно възмущение. А сега на подноса ми имаше чайник с емблемата на някакво шикозно парижко кафене. Към чучура му с три сребърни верижки бе прикрепена цедчица. Изведнъж започнах да разбирам смисъла.

След закуска оставих подноса на нощното си шкафче и отидох до гардероба. В него бяха всичките ми любими дрехи. Спортното сако, което продължавах да харесвам дори след като хората започнаха да казват: „Колко интересно, от втора ръка ли го купи? Още двайсет години, и отново ще излезе на мода.“ Панталонът от рипсено кадифе, който жена ми беше изхвърлила, тъй като дъното не можеше да се закърпи; някой обаче го бе закърпил и дрехата изглеждаше почти нова, но не чак толкова, че да не си я обичаш. Ризите ми протягаха към мен ръце и как не, след като никога досега не бяха глезени така — окачени на кадифени закачалки. Имаше обувки, чиято смърт бях оплаквал; чорапи, чиито дупки бяха изчезнали, вратовръзки, които бях виждал по витрините. Гардеробът ми не беше завиден, но не беше там въпросът. Аз се успокоих. Отново щях да бъда себе си. По-истински от всякога.