Ритуалите на водата

Огромният хол, приличащ по-скоро на библиотека, беше препълнен с книги, някои от тях наредени на купчини на земята.

Имах чувството, че съм проникнал в мозъка му. Саул се чувстваше неловко, докато ние оглеждахме дискретно жилището му.

Върху полицата на камината имаше репродукция на кантабрийска стела[58] с лаубару[59] и малка колекция от ками и върхове на копия, може би бяха оригинални кантабрийски оръжия на над две хиляди години, а може би обикновени реплики на намереното в находищата. Не се смятах за толкова голям експерт, за да твърдя каквото и да било.

— По-добре да отидем на терасата, морският бриз разведрява обстановката — предложи той нервно.

С Ести се съгласихме и излязохме през задната част на къщата, откъдето имаше директен достъп до малкия плаж Ла Арния. На изток се виждаха скалите на Лиенкрес[60] и остров Кастро. Колежката ми беше възхитена от страховитата гледка на стръмния скалист бряг, аз обаче познавах добре яростта на това море, още не се бях помирил с миналото си и нарастващото напрежение, което усещах от завръщането си на това прокълнато място, притискаше раната от куршума в главата ми.

Може би беше от влагата. Неприятни усещания, нищо повече.

Седнахме на дървени кресла, които бяха малко големички за Ести, която се губеше сред огромните възглавници, и зачакахме покана за почерпка, която така и не дойде.

— Е, кажете, намерили сте тялото на Бека? — попита той, като потриваше нервно ръце.

— Не, Саул. Тялото на Ребека не се е появило и може би няма да се появи, предвид обрата, който настъпи в разследването през последните дни. Имаме свидетелско показание, според което тя е жива.

Огромните ръце на Саул, винаги толкова изразителни, внезапно спряха да се движат.

— Какво? Как така е жива?

Саул се облегна, после се усмихна. Беше най-истинската усмивка на облекчение, която бях виждал.

— Но… снимките? Видяхме, че е мъртва, не си ли спомняте? Беше дъщеря ми, сигурен съм, не беше друго момиче. Беше дъщеря ми… и беше мъртва.

— Свидетелят ни разказа, че Ребека е избягала от къщи и е инсценирала смъртта си, за да не бъде намерена. Тя е източникът на снимките, които симулират смъртта ѝ.

— Значи е вярно, жива е. Открили сте я, а аз не вярвах, че ще се справите. Не знаете колко пъти съм мечтал да чуя тези думи, да водя този разговор… — произнесе тези думи с прегракнал глас, развълнуван.

Закри лицето си с ръце, изтривайки сълзите си със стеснение. Беше въплъщение на облекчението, на щастието, на баща, станал свидетел на чудо.

Изправи се непохватно и се приближи до мен с намерение да ме прегърне. Побързах да стана и приех прегръдката му.

Беше силна, импулсивна прегръдка от истинска благодарност. Не получаваме често такива прегръдки в работата ни. Не знаех как да се справя със ситуацията, въпреки че владеех протокола за съобщаването на добри и лоши новини, но не ми вършеше работа в конкретната ситуация.

— И… къде е? Може ли да я видя? Може ли да говоря с нея? Имам толкова неща, които да ѝ разкажа…