Анн от „Ингълсайд“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от „Ингълсайд“». Краткое содержание книги:
Кристин се задържа ефектно на вратата. Нямаше никаква опасност да се препъне в мечата глава. Сега Анн си спомни този отдавнашен навик на Кристин да се задържа при вратата, за да могат присъстващите да я огледат по-добре. Нямаше и капка съмнение, че използва случая да покаже на Гилбърт какво е изпуснал навремето.
Носеше рокля от пурпурно кадифе с дълги, красиво падащи ръкави, поръбени със сърма и шлейф с формата на рибя опашка, украсен със златиста дантела. В косата си, все още гарвановочерна, беше оплела златиста панделка. На врата й висеше тънка дълга златна верижка, осеяна с диаманти. Анн внезапно се почувства недодялана провинциалистка, със старомодни зле ушити дрехи, която изостава с шест месеца от последната мода. Изведнъж й се прииска да не беше слагала това емайлирано сърце.
Никой не можеше да оспори, че Кристин е красива както винаги. Може би само малко по-добре охранена, по-лъскава и доста добре запазена… Да, доста понапълняла. Годините определено не бяха направили носа й по-къс, а брадичката й я издаваше, че е вече на средна възраст. А както стоеше неподвижно на вратата, много добре личеше, че краката й са… доста масивни, а стъпалата — големи. И тази поза на човек, който е с нещо по-различен от останалите, не беше ли вече поовехтяла? Въпреки това бузите й си оставаха все така съвършени като изваяни от слонова кост, а великолепните й тъмносини очи, чийто поглед навремето в Редмънд се смяташе за особено загадъчен и привлекателен, святкаха като сапфири изпод правите вежди. Да-а-а… Мисис Ендрю Доусън беше много красива жена, при това изобщо не даваше вид, че сърцето й е завинаги заровено в гроба заедно с Ендрю Доусън.
Кристин привлече вниманието на всички в гостната, щом прекрачи прага. Анн се почувства така, сякаш изведнъж е станала невидима. Въпреки това седеше безупречно изправена на мястото си. Кристин нямаше да види по нея нито следа от отпадане, отпускане или клюмване, присъщи на средната възраст. Ще влезе в битката с издути от вятъра платна и развети знамена. В сивите й очи проблеснаха зелени мълнии и лек руменец обагри страните й. Помни, че имаш нос! Д-р Мърей, който досега не й беше обърнал особено внимание, внезапно с изненада помисли, че съпругата на Блайт изглежда твърде необикновена жена! Тази позьорка мисис Доусън се губеше покрай нея.
— Ето го и Гилбърт Блайт, красив както винаги — казваше дяволито в този момент Кристин… Небесната Кристин! — Колко е хубаво, че не си се променил!
(Приказва все така провлечено като преди. Как мразя кадифения й глас!)
— Като те гледам, май времето е безсилно и пред теб — отвърна Гилбърт. — Къде успя да научиш тайната на вечната младост?
Кристин се разсмя.
(Не дрънчи ли малко на кухо смехът й?)
— Винаги си бил майстор на умелите и навременни комплименти, Гилбърт. Знаете ли, че… — И тя хвърли хитър поглед към останалите в стаята, — в онези дни, за които д-р Блайт иска да повярваме, че са били едва вчера, той беше рицарят на моето сърце, моето сляпо увлечение. А, ето я и Анн Шърли! Не си се променила толкова, колкото разправят… И все пак се съмнявам, че бих те познала, ако те срещна на улицата. Косата ти не е ли малко по-тъмна от преди? Не е ли божествено да се срещнем отново? Толкова се боях, че лумбагото няма да ти позволи да дойдеш.
— Моето лумбаго ли?!
— Ами да, не страдаше ли от лумбаго? А аз си мислех, че…
— Изглежда аз съм се объркала нещо — с извинителен тон се обади мисис Фоулър. — Някой ми спомена, че сте на легло от силни болки в…
— О, това е мисис д-р Паркър от Лоубридж. Аз никога през живота си не съм страдала от лумбаго — любезно отвърна Анн.
— Чудесно, че не за теб е ставало дума — с едва доловимо безочие каза Кристин. — Толкова отвратително нещо е! Една моя леля се превърна в същинска мъченица заради него.
Всичко в тона и поведението й показваше, че тя включва Анн във възрастовата категория на своите лели. Анн успя да изцеди една усмивка, но се усмихнаха единствено устните й, не и очите. Само ако можеше да измисли някакъв остроумен отговор на това! Беше сигурна, че в три часа посред нощ ще й хрумне как блестящо би могла да й отвърне, но това едва ли щеше да помогне много.
— Казаха ми, че имате седем деца — каза Кристин, като уж говореше на Анн, но гледаше Гилбърт.
— Само шест живи — отвърна Анн, потрепвайки. Дори сега не можеше да говори за малката Джойс, без да изпита болка.
— Какво семейство! — възкликна Кристин.
И внезапно сякаш от само себе си се оказа, че да имаш голямо семейство е позорно и нелепо.