Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Трясъкът на изстрела отекна в пустата улица, ехото се оттласкваше отново и отново от старите сгради, докато най-сетне не замря. Над доковете и вече пустите улици отново се възцари тишина.
Пета глава
Патрик О’Шонеси съвсем бавно идваше в съзнание. Усещаше главата си така, сякаш бе разсечена с брадва, кокалчетата на пръстите му туптяха, а езикът му бе надебелял и в устата си имаше метален вкус. Отвори очи, но не видя нищо, цареше пълен мрак. Опасявайки се, че е ослепял, той инстинктивно понечи да вдигне ръце пред очите си. Тогава осъзна с някакво притъпено вцепенение, че не можеше да ги помръдне. Дръпна по-силно и нещо издрънча.
Вериги. Беше окован във вериги.
Размърда крака и разбра, че и те бяха оковани.
Почти веднага вцепенението му изчезна и отстъпи място на студената реалност, която го обгърна. Споменът за предишната вечери — стъпките, играта на котка и мишка по пустите улици, задушаващата го качулка — се върна с пълна и безмилостна яснота. В следващия миг се напъна с все сила, усетил как паниката се надига в гърдите му. След това се отпусна, опита се да се овладее. Паниката няма да реши нищо. Трябва да мислиш.
Къде се намираше?
В някаква килия. Беше затворен. Но от кого?
Веднага щом си зададе въпросите, дойде и отговорът — от убиеца папагал. От „Хирурга“.
Това прозрение бе последвано от нова вълна паника, прекъсната от остър лъч светлина — ярка, дори болезнена след всепоглъщащия мрак.
Огледа се бързешком. Намираше се в малка, гола стая със стени от грубо издялан камък, прикован към пода — студен, влажен бетон. В едната стена имаше врата от ръждясал метал и светлината струеше през малък прорез в нея. Изведнъж светлината намаля и през прореза се дочу глас. О’Шонеси видя движещите се червени и влажни устни.
— Моля, не се вълнувайте — изрече утешително гласът — Всичко това скоро ще свърши. Борбата е безсмислена.
Процепът изтрака и се затвори и О’Шонеси отново потъна в пълен мрак.
Чу кънтенето на отдалечаващите се стъпки по каменния под. Беше напълно наясно какво предстои. Беше виждал резултатите в кабинета на съдебния лекар. „Хирурга“ щеше да се върне; да се върне и…
Не мисли за това. Мисли как да се освободиш.
О’Шонеси се опита да се успокои, да се съсредоточи чрез дълги и бавни вдишвания и издишвания. Сега полицейското обучение му беше от полза. Усети как го обладава спокойствие. Няма безнадеждни ситуации, а дори най-предпазливите престъпници правят грешки.
Беше се държал глупаво, изгубил бе обичайната си предпазливост, когато намери счетоводните книги. Забравил бе за предупреждението на Пендъргаст да бъдат непрекъснато нащрек.
Е, оттук нататък вече нямаше да постъпва глупаво.
Всичко това скоро ще свърши — така бе казал гласът. Значи скоро щеше да се върне. О’Шонеси ще бъде готов да го посрещне.
Преди „Хирурга“ да успее да направи нещо, той трябваше да се освободи от оковите си. И тогава да връхлети върху него.
Но „Хирурга“ очевидно не беше глупав. Как го беше проследил, как го нападна из засада — това изискваше хитрост и здрави нерви. Номерът няма да мине, ако О’Шонеси само се престори на заспал.
Въпросът беше ясен — или го правиш, или умираш. Трябваше да се справи добре.
Пое дълбоко дъх, после — още веднъж. След това затвори очи и хласна с оковите на ръката си челото и после се одра странично отляво надясно.
Кръвта потече почти веднага. Изпита и болка, но тя беше на добро — поддържаше остротата на вниманието му, стимулираше мисленето му. Раните на челото обикновено кървят силно — това също бе на добро.
Обърна се на хълбок, зае такава поза, сякаш бе припаднал и бе одрал главата си, докато се е свличал на пода. Усети с бузата си хладината на камъка; топлата кръв се стичаше по клепачите към носа му. Това трябваше да сработи. Трябваше да сработи. Не му се искаше да свърши като Дорийн Холандър — разрязан и неподвижен върху масата за аутопсии.
О’Шонеси отново подави надигащата се паника. Скоро всичко щеше да свърши. „Хирурга“ ще се върне, ще чуе стъпките му по каменния под. Вратата ще се отвори. А когато оковите му бъдат свалени, той ще го изненада, ще надделее над него. Ще спаси живота си и междувременно ще „закопчее“ убиеца папагал.
Успокой се. Успокой се. Затворил очи, с кръв, капеща върху студения и влажен камък, О’Шонеси нарочно насочи мислите си към операта. Дишането му се успокои. И скоро в съзнанието му мрачните стени на килията зазвъняха с изящните и красиви звуци на „Аида“, които с лекота се издигаха към улицата и към мирното небе над нея.