Тайко
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайко». Краткое содержание книги:
— Тохачиро!
— Господарю? — Тохачиро се изпъна и избърса с ръка потеклата от устата му слюнка.
— Добре спиш.
— Моля, простете ми.
— Не, не. Не ти се карам. Напротив, това е голяма похвала. И аз ще поспя малко. Дай ми нещо вместо възглавница.
— Така, както сте, ли ще спите?
— Да. Тези дни утрото настъпва рано и времето е добро да си подремнеш. Подай ми тази кутия ето там. Ще използвам нея.
Както говореше, Нобунага се сви на пода и подпря глава с лакът, докато Тохачиро му донесе кутията. Усещаше тялото си като плаваща лодка. На капака на кутията със златен лак бяха изрисувани три дървета, бор, бамбук и слива — знаци на добрата сполука. Като я сложи под главата си, Нобунага каза:
— Тази възглавница ще ме дари с хубави сънища.
После се засмя тихо на нещо свое, затвори очи и накрая, докато оръженосецът гасеше една по една многобройните лампи, леката усмивка на лицето му се стопи като пролетен сняг. С мирно лице потъна в дълбок сън. Леко похъркваше.
Тохачиро се измъкна тихо, за да предупреди самураите в стаята за стражата. Бяха мрачни и си мислеха, че това е краят. И по-сигурно от всичко, разбира се, беше че за тях няма вече нищо друго, освен смърт. В тези вече следполунощни часове мъжете в крепостта гледаха смъртта право в лицето.
— Нямам нищо против да умра. Работата е в това как ще умрем.
Това бе основата на тяхното безпокойство и въпросът още не бе решен в ничии гърди. Значи помежду им имаше някои, още ненабрали смелост.
— Не трябва да простине — обади се Саи, неговата лична прислужница и метна лека завивка върху Нобунага.
След това той два часа спа.
Маслото в лампите почти се бе изчерпало и догарящите фитили лекичко пращяха. Изведнъж Нобунага вдигна глава и извика:
— Саи! Саи! Има ли някой?
Господарят с почернените зъби
Кедровата врата безшумно се плъзна настрани. Саи почтително се поклони на Нобунага и затвори вратата след себе си.
— Буден ли сте, господарю?
— Кое време е?
— Часът на вола.
— Добре.
— Какво ще заповядате?
— Донеси ми доспехите и накарай да оседлаят коня ми. И ми приготви нещо за закуска.
Саи действаше бързо и Нобунага винаги викаше нея да се грижи за личните му нужди. Тя приемаше наближаващото без суетене. След като сбута заспалия в съседната стая оръженосец, каза на стоящите на стража самураи да доведат коня на Нобунага и после внесе в стаята храна за господаря си.
Нобунага вдигна своите клечки за ядене.
— С утрото ще настъпи деветнайсетият ден на Петия месец.
— Така е, господарю.
— Трябва това да е най-ранната закуска в цялата страна. И е много вкусна. Какво още има за ядене?
— Малко сушени кафяви водорасли и кестени.
— Е, добре се погрижи ти за мен — Нобунага бодро довърши кашата и изяде два-три кестена. — Това си беше цяло угощение. Подай ми барабана ми, Саи.
Нобунага много ценеше барабана, на който бе дал името Нарумигата. Окачи го през рамо и пробва два-три удара.
— Добър звук издава! Може би защото е толкова рано сутринта, но кънти много по-ясно от обикновено. Саи, изсвири ми някой откъс от „Ацумори“, за да потанцувам на него.
Саи послушно пое от ръцете на Нобунага малкия барабан и започна да свири. Под нейните леки пръсти кожата ясно проехтя през широките стаи на крепостта, почти сякаш припяваше: Събудете се! Събудете се!
Нобунага стана на крака. Той запристъпва с изящни и леки като вода стъпки и запя в такт с барабанния ритъм.
Гласът му бе необичайно еклив и силен. И пееше така, сякаш бе стигнал до края на своя живот.
Един самурай пристигна бързешком по коридора. Когато коленичеше, доспехите му шумно издрънчаха по дървения под.
— Конят ви е готов. Очакваме вашите заповеди, господарю.
Ръцете и нозете на Нобунага спряха посред танца и той обърна лице към говорещия.
— Не си ли ти Ивамуро Нагато?
— Да, господарю.
Нагато бе в пълно бойно снаряжение и носеше дългата си сабя. А самият Нобунага още не бе сложил доспехите и танцуваше под ударите на барабана на една лична прислужница. Самураят изглеждаше изумен и невярващ се огледа наоколо си. Вестта, че трябва да приготвят коня на господаря за битка, бе донесена от неговия оръженосец. Всички бяха изтощени от недостига на сън и нервите на оръженосеца бяха изопнати до крайност. Да не би това да е някаква грешка? Нагато бързешком се бе облякъл, а сега с изумление заварваше нехайната фигура на Нобунага. Обикновено, щом Нобунага кажеше: „Кон!“, се спускаше навън преди служителите му да са имали време да се приготвят и Нагато смяташе това за повече от обичайно.