Пътят на Икар

— Здрасти, мили! Как е моята съперница Вероника? Ще й оскубя косите, така да знаеш! Че и на цялото съзвездие ще оскубя косите заради нея!

Аз бях я позабравил, моята Вероника, в тая щастливо-мъчителна любовна неразбория — само с чувствата си, разбира се, защото иначе продължавах да вземам участие в подготовката на експедицията. Но напоследък бях почнал да се ядосвам на астронавигаторския съвет, който все още не ни даваше разрешение за отлитане. Затова съвсем не на шега се заканвах:

— Ще взема да избягам при нея, ще видиш! — убеден, че Хели е така щастлива, тъкмо защото се намира далеч от мен, на неизвестно място.

И следваше поредната нощ, в която отново я укорявах, докато най-после изтръгнах признанието й:

— Е, добре, прав си, отбягвам те.

Ако сте получавали такова признание, ще знаете вкуса му. Ще знаете и как всичко в теб се преобръща не сто и осемдесет градуса, сега пък отказвайки да му повярва.

— Не искаш ли да знаеш и защо? — попита ме тя, след като доста време бяхме се дебнали в тъмното.

— Навярно си имаш сериозни основания.

Тя неочаквано включи дневното осветление и скочи от леглото, заповяда ми, както само тя умееше да заповядва:

— Погледни ме! Не в лицето, огледай ме иначе!

Може би чувството за вина, загдето бях я гледал по-рано тайно, не ми позволи нито веднъж да огледам открито своята млада съпруга, но сега бях и стреснат от постъпката й, чиято цел не схващах.

— Нещо да ти прави впечатление? — запита тя, след като се завъртя даже и на пети, та да огледам и задничето й.

— Хубава си — въздъхнах гузно аз; тя никога нямаше да узнае колко и как бях я гледал!

— Да приемем, че е така, макар да не е вярно. А нещо друго не забелязваш ли?

Друго не забелязвах. Само много силно и много цялостно я желаех, с онова неутолимо желание, което те кара да се чудиш какво още да направиш на любимото си същество. А хубава наистина бе трудно да се нарече в сравнение с другите икарки, които до една можеха да бъдат експонати в анатомически музей. Хелиана и след цял месец съпружество приличаше повече на момиче, отколкото на жена. Необикновено крехкото й тяло обаче, направено сякаш от друга някаква материя — ефирна, едва ли не прозрачна, — излъчваше неотразим за мене чар тъкмо със своята необичайност на форми и пропорции.

— Я ме сравни със себе си — настоя тя вече с досада. — Нищо ли не ти идва на ум? Че погледни се де, звяр такъв, не виждаш ли, че съм два пъти по-малка от теб, че си десет пъти по-силен!

Бях вече при нея и се стараех да притискам главицата й съвсем, съвсем нежно към себе си, да я милвам така, че да не усеща тежестта на ръката ми.