Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
„Хей, хей, всички дружно да вървим.“
„Стана изключително кръвожаден… нищо подобно не се е случило… плътта изглеждаше… сърцето на мъжа… мястото е твое… от него се излъчва сила…“
Луис изля остатъка от бирата си в умивалника. Изведнъж му се стори, че ще повърне. Кухнята се въртеше пред очите му.
На вратата се почука.
В продължение на няколко безкрайни секунди (поне така му се стори) Луис се опитваше да си внуши, че не е чул добре, че има слухови халюцинации. Но чукането не преставаше — търпеливо и неумолимо. Изведнъж Луис си припомни прочутата приказка за маймунската лапа и усети как го обзема вледеняващ страх. Стори му се, че някаква ръка се плъзва в ризата му и впива пръсти в плътта му точно над сърцето. Сякаш имаше физическо усещане за нея — отрязана ръка, запазена в хладилник, която като по чудо се движеше сама и се готвеше да стисне туптящото му сърце.
Да, това бяха глупави страхове, глупави и отвратителни страхове…, но Господи, те съвсем не му се струваха необосновани. О, не! Ни най-малко!
Отправи се към вратата и установи, че не чувства краката си. Вдигна предпазната верижка с изтръпналите си пръсти и отвори вратата, като си помисли: „Пасков! Сега ще видя Пасков! Възкръснал е от мъртвите и е по-велик от всякога, както дисководещите обичат да представят новата плоча на Джим Морисън. Пасков стои на прага, все още обут с черните спортни гащета, но сега се е превърнал във великан и цялото му тяло е покрито с плесен като хляб, забравен цял месец в кутията. Ще видя ужасната рана на главата му и отново ще чуя предупреждението му: «Не отивай в гробището на хълма, доктор Крийд.» Какво се пееше в онази стара песничка на «Енималс?» Скъпа, моля те, не отивай, знаеш колко много те обичам, моля те, не отивай…“
Отвори вратата и видя Джъд Крендъл. Старецът стоеше на прага, обграден от тъмните сенки на нощта, която разделяше поклонението пред трупа на сина на Луис от погребението му. Часовникът удари полунощ, а леденият вятър развя побелелите коси на Джъд.
— Говорим за вълка, а той — в кошарата — завадено произнесе Луис и се опита да се засмее. Изведнъж изпита чувството, че се е пренесъл обратно във времето. Отново беше Денят на благодарността. След няколко минути двамата с Джъд ще пуснат вдървеното, необичайно тежко тяло на котарака на Ели в зелен найлонов чувал и ще поемат пътя към Гробището.
„О, не любопитствайте какво има в чувала, по-добре ни пуснете да отидем там, закъдето сме се запътиш.“
— Мога ли да вляза, Луис? — попита Джъд извади от джоба си пакет цигари и тикна една в устата си.
— Слушай, прекалено е късно — отвърна Луис. — Пък и право да ти кажа, попрекалих с бирата.
— Да, усещам по дъха ти — спокойно отбеляза Джъд и драсна клечка кибрит. Вятърът я угаси. Старецът направи прикритие с шепите си и запали втора, но ръцете му трепереха и пламъчето отново угасна. Извади трета клечка, понечи да я драсне, но вместо това впери поглед в Луис, който продължаваше да стои на прага.
— Не мога да запаля пустата му цигара — каза той. — Няма ли да ме поканиш да вляза, Луис?
Луис отстъпи встрани и го остави да влезе.
38
Настаниха се на кухненската маса и си отвориха по една бира. „За пръв път пием по чашка у нас“ — разсеяно и малко учудено си помисли Луис. Ели извика насън от спалнята си на горния етаж и двамата замръзнаха като деца, които играят „на статуи“. Но викът не се повтори.
— Щом вече си тук, поне ми кажи какво търсиш в дома ми посред нощ, при това нощта преди погребението на сина ми — изрече Луис. Знаеш, че си ми приятел, Джъд, но ми се струва, че прекаляваш.
Джъд отпи от бирата си, избърса устата си с опакото на ръката си и се втренчи в Луис. Погледът му бе толкова твърд и непоколебим, че Луис побърза да сведе очи.
— Много добре знаеш защо съм тук — промълви старецът. — Намислил си нещо немислимо, Луис, и още по-лошо — възнамеряваш да го сториш.
— Мислех само как да се добера до леглото — отвърна Луис. — Може би си забравил, но утре погребвам сина си.
— Боя се, че съм виновен за огромната мъка, която изпитваш в момента — продължи старецът тихо. А може би дори съм отговорен за смъртта на сина ти.
Луис стреснато вдигна очи.