Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Сестра ми не знае нищо за състраданието — каза Първият меч.
Ток изгледа немрящия воин, мъчеше се да си спомни какво беше казал преди… посещението. Не можа.
— Братко Онос, би трябвало вече да си го разбрал — промълви Килава. — Всичко се променя. — Отново погледна Ток и се усмихна, но този път усмивката беше тъжна. — Тръгвам си…
— Килава. — Туул пристъпи напред и костите тихо изхрущяха в сухата кожа. — Ритуалът, който те откъсна от твоя род, прекъсването на кръвните връзки… Това Второ събиране може би…
Чертите на лицето й се смекчиха.
— Мили братко, Призовникът не се интересува от мен. Древният ми грях няма да бъде опростен. Освен това подозирам, че онова, което те очаква на Втория сбор, не е както си го представяш. Но… благодаря ти, Онос Т’уулан, за добротата.
— Казах… с теб… не вървим в крак — прошепна безсмъртният воин, изтръгваше с мъка всяка дума. — Бях разгневен, сестро… Но този гняв е стар. Килава…
— Стар гняв, да. Но все едно, ти беше прав. С теб никога не сме вървели в крак. Миналото винаги върви по дирите ни. Навярно някой ден ще закърпим раните, които сме си нанесли един на друг, братко. Тази среща ми даде… надежда. — Погали Баалджаг по главата и се обърна.
И пред очите на Ток покровът на мрака я загърна.
Отново изхрущяха кости по суха кожа и той се извърна. И видя, че Туул е паднал на колене, отпуснал глава. Не можеше да има сълзи в един труп, но…
Ток се поколеба и пристъпи към него.
— В думите ти имаше неистина, Туул.
Изсъскаха мечове, малазанецът се обърна рязко и видя, че Сену и Турули пристъпват към него. Туул вдигна ръка.
— Спрете! Приберете оръжията си, сегюле. Неуязвим съм за обиди. Дори да са изречени от някой, когото съм приел за свой приятел.
— Не е обида — отвърна Ток спокойно и се обърна отново към Т’лан Имасс. — Беше наблюдение. Как го нарече? Прекъсване на кръвните връзки. — Отпусна ръка на рамото на Туул. — За мен е ясно, че прекъсване няма, каквото и да значи това. Това може би трябва да те окуражи, Онос Т’уулан.
Главата се вдигна, сухите очни кухини се показаха под костения шлем.
„Богове, гледам и нищо не виждам. Той гледа и вижда… какво?“ Мъчеше се да измисли какво да направи, какво да каже. Мигът се проточи. Ток-младши сви рамене и протегна ръка.
За негово изумление Туул я пое.
И малазанецът го вдигна, въпреки че изпъшка от усилието. „Гуглата да ме вземе дано, това е най-тежката торба с кокали, която съм… все едно.“
Сену наруши мълчанието.
— Каменен меч и Каменна стрела, хайде. Храната ни чака.
„Е, как, в името на Гуглата, си го заслужих всичко това? Онос Т’уулан. И уважението на един сегюле, ни повече, ни по-малко… В тази нощ на чудеса последното вече е върхът.“
— Истински съм познавал само двама смъртни — каза Туул. — И двамата се подценяваха, първата — фатално. Тази нощ, приятелю Ейрал Файъл, ще се постарая да ти разкажа за края на адюнкта Лорн.
— Разказът ще е поучителен, несъмнено — подхвърли кисело Ток.
— И още как.
— А аз се канех да поиграя на ашици със Сену и Турули.
— Идвай да ядеш, Каменна стрела — сряза го Сену.
„Ох, ох. Май попрекалих с фамилиарностите.“
Кръв беше запълнила канавките. Отскорошна. Слънцето и липсата на дъжд бяха съхранили гъстия поток от зацапана с прах чернилка, толкова дълбока, че скриваше камъните по дъното и реката от смърт се точеше бавно към солените води на залива.
Никой в Калоуз не беше пощаден. Беше се натъкнала на струпаните клади на слизане по пътя и прецени, че са избити поне трийсет хиляди души.
Гарат затича напред и се шмугна под свода на портата. Тя продължи след него по-бавно.
Градът доскоро беше красив. Медни куполи, минарета, романтично лъкатушещи улици с изящни балкони, надвиснали над тях, отрупани с цветя. Нямаше ги вече ръцете, които да поливат тази зеленина, и многоцветните градини бяха посивели и посърнали. Сухи листа пращяха под нозете на лейди Енви по главния булевард.
Град-тържище, рай за търговците. Мачтите на безброй кораби се виждаха в залива, всички неподвижни; съдовете бяха пробити и лежаха затънали в пристанищната кал.
Не повече от десет дни бяха изтекли след клането. Ноздрите й долавяха дъха на Гуглата, въздишка пред нечаканата плячка, смътна вълна на безпокойство от това, което значеше тя. „Тревожен си, скъпи Гугла. Да, това вещае зло.“
Гарат я водеше безпогрешно, както винаги. Древна, почти забравена задънена уличка, с разкъртена и напукана каменна настилка, покрита с гнила и неразчиствана от десетки години смет. В малка схлупена къща, чиито темели бяха с много по-остри ръбове от камъните, вдигнати над тях. Вътре — само една стая със застлан с червени черги под от дебели дъски. Разхвърляна бедняшка покъщнина, бронзов тиган върху тухленото огнище. Фургонче-играчка, килнато на една страна.