Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Свих рамене.
— Аз съм лесен за вярване, Вирджиния. Не аз възкръснах. И престани да ме наричаш „хлапе“.
Тя се поусмихна.
— Всички сме възкръсвали по едно или друго време, Так. Рискове на професията, помниш ли?
— Знаеш какво имам предвид.
— Да. — Тя се загледа към плажа, където изгревът все още разливаше мътни кървави лъчи през утринната мъгла. — Добре де, а ти вярваш ли й?
— Че е Квел? — Въздъхнах и загребах шепа пясък. Загледах се как изтича между пръстите и отстрани на дланта ми. — Вярвам, че тя вярва в това.
Вирджиния Видаура раздразнено махна с ръка.
— Срещала съм откачалки, дето се мислят за Конрад Харлан. Не това те попитах.
— Знам какво ме попита, Вирджиния.
— Тогава не бягай от шибания въпрос — каза беззлобно тя. — На нищо ли не съм те научила в Корпуса?
— Дали е Квел? — По влажната ми ръка все още полепваха песъчинки. Изтупах длани. — Как може да е тя? Логичен въпрос. Квел е мъртва. Разпиляна на атоми. Независимо от сладостните мечти на твоите приятели в къщата.
Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше да не ни чуят. Току-виж излезе, че някой е станал и се протяга на плажа, бодър и готов да вземе най-енергични наказателни мерки спрямо моята непочтителност.
— Спомням си времена, когато и ти би го искал, Так. Времена, когато би желал тя да се върне. Какво стана с теб?
— Санкция IV, това стана с мен.
— А, да. Санкция IV. Революцията поиска малко повече саможертви, отколкото бе очаквал, нали?
— Ти не беше там.
Настана кратко мълчание. Тя извърна глава. В малката група на Бразил всички се водеха квелисти — или поне неоквелисти, — но сред тях само Вирджиния Видаура имаше емисарско обучение. Корпусът бе изстискал тъй жестоко от нея нормалната човешка способност за самозалъгване, че тя трудно би се привързала към каквато и да било легенда или догма. Реших, че си струва да изслушам нейното мнение. Ако не друго, щеше поне да е обективно.
Чаках. Откъм плажа долиташе бавният, неуморен шум на прибоя.
— Извинявай — каза накрая тя.
— Зарежи. На всички ни се е случвало да ни стъпчат мечтите от време на време. Ако не болеше, що за мечти щяха да бъдат?
Устата й леко трепна.
— Както виждам, все още я цитираш.
— Перифразирам. Слушай, Вирджиния, поправи ме, ако греша, но няма сведения някога да са правили резервно копие на Надя Макита. Прав ли съм?
— Няма и сведения за резервно копие на Такеши Ковач. Но май отнякъде изникна такова.
— Не ми напомняй. Но в случая става дума за шибания Харланов род и можеш да видиш логиката в постъпките им. Можеш да разбереш ползата.
Тя стрелна поглед към мен.
— Е, радвам се да видя, че престоят на Санкция IV не е увредил самочувствието ти.
— Не се занасяй, Вирджиния. Аз съм бивш емисар. Убиец. От мен има полза. Но не си представям онези от Харлановия род да пазят копие на жената, която едва не унищожи цялата им олигархия. А и как, по дяволите, нещо толкова важно, копие на тъй исторически жизнена личност, се е озовало в черепа на една безкрайно елементарна демилитка?
— Не е чак толкова елементарна. — Вирджиния пак разрови пясъка. Разговорът ставаше все по-бавен. — Такеши, знаеш ли, че ние с Ярос…
— Да, обадих му се. Той ми каза, че си тук. Заръча да те поздравя, ако се срещнем. Надява се да си добре.
— Наистина ли?
— Е, всъщност каза абе, майната му, но аз умея да чета между редовете. Значи нищо не излезе?
Тя въздъхна.
— Да. Не излезе.
— Говори ли ти се за това?
— Няма смисъл. Беше толкова отдавна. — Тя свирепо заби острието в пясъка. — Не мога да повярвам, че още не е забравил.
Свих рамене.
— Трябва да бъдем готови за живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят, ако искаме да осъществим мечтите си.
Този път в нейния поглед имаше грозна ярост, която не подхождаше на красивите й нови черти.
— На духовит ли се правиш, мама му стара?
— Не, просто отбелязвам широтата на квелистката мисъл спрямо…
— Млъквай, Так.