Спиращият войната

Върховният му жрец кимна.

— Точно така, ваша милост. Негово божествено величество Сузеброн Четвърти умря, за да изцери епидемията от дистренция, която порази Т’Телир преди петдесет години.

— Чакай — каза Лайтсонг. — Дистренцията не беше ли болест на червата?

— Точно така. — Върховният жрец кимна.

Лайтсонг се намръщи.

— Искаш да ми кажеш, че нашият Бог крал — най-святият и божествен персонаж в пантеона ни — е умрял, за да излекува някакви коремни болежки?

— Не бих го формулирал точно така, ваша милост.

Лайтсонг се наведе към Сири.

— И от мен се очаква да направя това някой ден, знаеш ли. Да дам живота си, за да може някоя стара дама да престане да се вре на публични места. Нищо чудно, че съм толкова досаден бог. Вероятно има нещо общо с подсъзнателни комплекси за самоценност.

Върховният жрец погледна извинително към Сири и тя чак сега осъзна, че неодобрението на дебелия жрец е насочено не към нея, а към бога му. Усмихна й се.

„Може би не всички са като Трилидийс“, каза си тя наум и отвърна на усмивката му.

— Саможертвата на Бога крал не беше празен жест, Съсъд — каза жрецът. — Вярно, диарията може да не е много опасна за повечето хора, но за старците и малките деца може да е доста смъртоносна. Плюс това епидемичните условия водеха до разпространяване на други болести, а и градската търговия — оттам и кралството — замря. Хората в по-отдалечените села не можеха с месеци да получат най-нужни продукти.

— Чудя се как са се почувствали излекуваните, когато са се събудили и са разбрали, че техният Бог крал е мъртъв — каза Лайтсонг.

— Би могло да се каже, че са били удостоени, ваша милост.

— Според мен са се ядосали. Кралят им да стигне чак дотам, а те са били толкова болни, че не са и забелязали. Все едно, моя кралице, ето. Това всъщност беше полезна информация. Сега ме накарахте да се притесня, че наруших обещанието си да ви бъда безполезен.

— Ако това е някаква утеха, самият вие не бяхте толкова полезен — отвърна му тя. — Всъщност жрецът ви изглежда полезен.

— Да, знам. Години наред се опитвам да го покваря. Май изобщо не се получава. Не мога дори да го накарам да признае теологичния парадокс в това, че се опитвам да го изкуся да върши зло.

Сири замълча, а след това усети, че неволно се е усмихнала още по-широко.

— Какво? — попита Лайтсонг и допи чашата си. Веднага му наляха друго питие, този път синьо.

— Говоренето с вас е като плуване в река — каза Сири. — Течението непрекъснато ме дърпа и не съм сигурна дали ще мога да си поема още един дъх.

— Внимавайте с камъните, Съсъд — подхвърли върховният жрец. — Изглеждат съвсем незначителни, но имат остри ръбове под повърхността.

— Ба — изсумтя Лайтсонг. — От крокодилите трябва да се пазите. Могат да хапят. И… та за какво точно говорехме, впрочем?

— За Боговете крале — каза Сири. — Когато умря последният, имаше ли роден вече наследник?

— Разбира се — отвърна й върховният жрец. — Всъщност той се беше оженил само преди година. Детето се роди само няколко седмици преди той да умре.