Нещо лично

Дали можех да произведа такъв изстрел? Да, по дяволите. Малкия Джоуи беше достатъчно голям. А трябваше ли да го произведа? С всичките спящи деца зад него, вляво и вдясно, скрити само зад тънки стъкла?

Оттеглихме се в сянката и облегнахме гърбове на стената на бараката. Да го оставим да потанцува още минута, помислих си аз. Това може би щеше да го измори. И да ни помогне.

Найс и Бенет заобиколиха моравата и се насочиха към далечния й край по някаква добре отъпкана пътека, посипана с чакъл. Като рефери, които тичат напред-назад. Може би ги наричаха съдии. Нямах представа за правилата на играта. Бенет отиде по-далече от Найс и разстоянието помежду им стана шест-седем метра. Вървяха под ъгъл, опитвайки се винаги да държат бараката зад гърба на Джоуи. Така че, ако се наложи да стрелят, куршумите им да бъдат спрени от дебелите шейсетгодишни дъски. Или в най-лошия случай поне забавени.

Лишен от предни джобове, аз се принудих да напъхам пистолетите си в задните. Стъпих на тревата и поех наляво, с оглед да държа телесата на Джоуи между себе си и къщата му в далечината. Къщата с многобройни удобни позиции за стрелба, зад многобройните уголемени с петдесет процента прозорци. Триста и петдесет метра. По-малко от секунда. Мачът щеше да свърши още преди да изрека „хиляда и едно“.

Продължих бавно напред. Към Джоуи. Той видя как се появявам под жълтеникавото сияние, а аз видях зъбите, белнали се при усмивката му. Започна да отстъпва назад, към далечния край на моравата. Отговаряше на всяка моя крачка с една своя. Водеше ме. Право срещу къщата си, която тъмнееше в далечината. Не беше глупав. След три крачки, направени заднешком, излезе от безопасната зона на Найс, а след четири — и от тази на Бенет. По-скоро усетих, отколкото видях как раменете им се прегърбват. Телефонът на Бенет издаде тих камбанен звън, маркирайки пристигнало съобщение. Дано да беше моята информация за панелите, която със сигурност щеше да съдържа интересни неща. Ако доживеех да я прочета.