Танц с плащове

Гъделът на унасянето непрекъснато дразнеше клепачите на Мадлин, но тя се съпротивляваше на съня. Знаеше, че тук нищо няма да й се случи, но искаше съпругът й да я види с кървясали очи и движения на отсечена умора. Това щеше да разпали гнева му.

Под цепката на вратата изникна светлина. Мадлин застина от страх и стисна кинжала си. Може би бе грешала. Може би жреците все пак възнамеряваха да я убият.

Вратата се отвори. Заради резкия изблик на светлина Мадлин повдигна ръка пред очите си. На прага стоеше дребен силует, прекалено дребен за убиец.

— О, не знаех… — разнесе се момичешки глас.

Мадлин отпусна ръка, защото девойчето притвори вратата. То носеше простовата бяла рокля, която стигаше до глезените му. Не носеше никакви украшения в косата си, но пък тя сама по себе си бе достатъчно красива.

— Не спях — отвърна Мадлин и осъзна, че още стиска кинжала, затова отпусна ръка към леглото. Вторачилото се в острието момиче се поуспокои.

— Изпратиха ме да взема… — Детето се изчерви и посочи нощното гърне в ъгъла. Мадлин подбели очи.

— Остави го. Ще го вземеш на сутринта.

Момичето стоеше нерешително, очевидно преценяваше чие нареждане да последва. Забелязала позната прилика, Мадлин се загледа в лицето му. Когато девойката се обърна да си върви, жената изрече фамилно име.

— Есхатон?

Детето трепна и се обърна.

— Откъде знаете името ми?

— Зная само фамилното ти име. Още не си ми казала малкото.

Момиченцето се изчерви.

— Делисия Есхатон. Много ми е приятно да се запозная с вас, милейди.

Умелият реверанс изглеждаше особено нелеп в непретенциозната рокличка.

— Познавах баща ти — каза Мадлин. — Преди, когато той все още беше благородник. Наследила си косата и очите му. Двамата с него не бяхме близки, но се случваше да разговаряме. Впоследствие той позволи на вярата да размъти съзнанието му и изчезна зад тези стени.

Делисия не знаеше какво да каже.

— Надявам се, че пазите приятни спомени от баща ми — каза накрая тя. — Но за мен е неприятно да говоря за това. Ще ви оставя да си почивате.

— Остани — каза Мадлин. В главата й назряваше идея. — Дълги часове стоях сама. Хубаво е да има с кого да разговарям.

Делисия понечи да възрази, сетне размисли. Жената потупа леглото до себе си и момичето неохотно се настани там.

— Нарочно ли те оставят да ходиш в такъв вид? — каза Мадлин, отпуснала ръка върху огненочервената й коса.

— Не. Просто нямах време. Съвсем отскоро съм тук.

Делисия се напрегна за миг, когато другата започна да сплита косата й, сетне започна да се отпуска.