Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Изгуби разсъдък? — попита Вин.
— Не — Келсайър поклати глава. — Преобразяването е аломантичен термин. Поначало силата ни е латентна — пробужда се след някое тежко преживяване. Но трябва да е нещо наистина сериозно — почти смъртоносно. Философите казват, че човек не може да командва металите, докато сам не е видял смъртта и не я е надживял.
— И… кога е станало това с мен?
Келсайър сви рамене.
— Трудно е да се каже. Докато си растяла, вероятно е имало немалко причини да се Преобразиш. — Кимна замислено — С мен това се случи през онази нощ. Бях сам в Ямите, ръцете ми бяха в кръв от тежката работа. Мейр беше мъртва и смятах, че вината е моя — че съм изгубил вяра и това е отнело силата и волята й. Тя издъхна с ясното съзнание, че я подозирам. Може би ако я бях обичал истински, нямаше да поставя под въпрос верността й. Не зная.
— Но ти не си умрял — посочи Вин.
Келсайър поклати глава.
— Реших, че ще е по-добре да се опитам да осъществя мечтата й. Да създам свят, в който цветята ще се върнат, свят на зелени растения, свят, където от небето не се сипят сажди… — Млъкна и въздъхна. — Не зная. Сигурно съм луд.
— Всъщност — посочи Вин — в това има своя логика. Поне някаква.
Келсайър се усмихна. Слънцето се скри зад хоризонта и докато светлината му избледняваше на запад, започнаха да излизат мъгли. Не идваха от определено място, по-скоро сякаш… израстваха. Протягаха се в небето като дълги прозрачни лиани — люшкаха се, танцуваха, сплитаха се.
— Мейр искаше да имаме деца — неочаквано каза Келсайър. — Когато се оженихме, преди десетина години. Аз… не се съгласих. Бях си наумил да стана най-прочутия крадец сред скаа и нямах време за неща, които щяха да ме забавят. Вероятно така е по-добре. Лорд Владетеля щеше да намери децата ни и да ги убие. Макар че ние с Докс оцеляхме. Понякога съжалявам, че нямам до себе си жива частица от нея. Дете. Може би дъщеричка, със същата черна коса като на Мейр и с нейната упоритост. — Млъкна и се обърна към Вин. — Вин, не искам да съм виновен, ако с теб се случи нещо лошо. Не бих го понесъл още веднъж.
Вин се нацупи.
— Нямам намерение да прекарвам живота си заключена в тази къща.
— Знам. Ако упорстваме и те държим тук, току-виж се появиш някоя нощ в работилницата на Клъбс, след като си извършила някоя глупост. Двамата с теб ужасно си приличаме. Но моля те… бъди предпазлива.
Вин кимна.
— Обещавам.
Постояха още няколко минути, загледани в сгъстяващите се мъгли. Накрая Келсайър въздъхна.
— Е, каквото и да ни е писано, радвам се, че си с нас, Вин.
Вин сви рамене.
— Честно казано, аз също бих искала да видя някое цвете.
18.
Вероятно някои от вас ще кажат, че обстоятелствата са ме принудили да напусна родния дом — макар че ако бях останал, сега щях да съм мъртъв. През онези дни — когато бягах, без да зная защо, понесъл бреме, което не разбирах — бях решил да се запилея из Кхлениум и да започна анонимно съществуване.
Но постепенно осъзнавам, че тази анонимност, като много други неща, ми е отнета за вечни времена.
Накрая реши да облече червената рокля. Това определено бе най-дръзкият избор, но й се стори правилен. В края на краищата нали се опитваше да скрие истинската си същност зад аристократична външност. Значи колкото по-ярка бе тази външност, толкова по-лесно щеше да е да се крие зад нея.
Един слуга отвори вратата на каретата. Вин си пое дъх — корсетът, предназначен да скрие превръзката, малко я стягаше, — улови ръката на слугата и слезе. Оправи полите на роклята, кимна на Сейзед и се присъедини към останалите благородници, които се качваха по стълбите на Цитаделата Елариел. Беше по-малка и не толкова импозантна, колкото крепостта на Къща Венчър. Но затова пък Елариелови, изглежда, разполагаха с отделна бална зала, докато Венчърови събираха гостите в просторната основна.
Вин огледа крадешком другите гости и усети как част от увереността й се стопява. Роклята й беше хубава, но тоалетите на другите жени бяха направо блестящи. Косите им бяха дълги и пуснати свободно, по телата им сияеха накити. Деколтетата едва прикриваха пищните им форми; те пристъпваха елегантно под надиплените си фусти. Понякога Вин успяваше да зърне краката им — не носеха семпли пантофи като нейните, а обувки на високи токове.
— Защо аз нямам такива обувки? — попита тя тихо, докато се изкачваше по застланото с килим стълбище.
— Необходимо е време, за да се научите да ходите на високи токчета, господарке — отвърна Сейзед. — И тъй като взехме само няколко урока по танци, по-добре е още известно време да ходите с ниски обувки.