Най-силната магия

Мег отвори уста да му отговори, но потръпна при спомена за изпитаната неземна наслада и успя само да прошепне:

— Да.

— Не те ли заболя?

— Ти си доста… ъъъ, страховит — каза тя. — Но не ме заболя.

— Сигурна ли си? Смятах да бъда много по-внимателен — призна Доминик. — Но ти оказваш пагубно въздействие върху способността ми да се владея.

— Не ме заболя. Напротив — достави ми огромна наслада.

Докато казваше това, Мег надигна глава, за да го целуне.

Движението накара Доминик, който все още бе вътре в нея, да трепне. Очите й се отвориха, а нов, мощен прилив на страстна възбуда я остави без дъх.

Доминик усети нейната реакция по трепетното свиване на нежните й дълбини и почувства как кръвта му отново пламва. Без да разделя телата им, той я вдигна и я отнесе на леглото.

— Не ме оставяй още — прошепна Мег, като го прегърна. Дъхът му секна.

— Харесва ли ти да съм в теб?

— Да.

Доминик легна внимателно върху нея, като се подпря на лакти. Мег потръпна блажено. И при най-малкото негово движение я обливаха вълни на огнена наслада. Защото вътре в нея мечът му бе жив, твърд и набъбнал.

— Не ти ли доставих удоволствие? — попита тя.

— Напротив. Достави ми толкова голямо удоволствие, че едва се държах на краката си.

Мег се размърда сладострастно под него.

— Наистина ли? Но ти все още си напълно… готов.

— Не „все още“. Отново.

Очите й се ококориха.

— Но още не е минал половин час!

Доминик се засмя и отново се плъзна внимателно вътре в нея, наслаждавайки се на всяка частица от топлата й, влажна, благоуханна вътрешност. После бавно се отдръпна. А когато се върна, го стори така, че Мег да почувства цялата тежест и мощ на възбудата му. Тялото й пламна.

— Истински воин… — промълви тя.

Плътният натиск в утробата й се удвои, изпълни я до пръсване, потопи я в сладко блаженство. Вече не можеше да мисли, можеше само да чувства. Искаше да каже на Доминик колко е хубаво да бъде слята с него, да се движи заедно с него, да споделя дъха и тялото му. Но единственият звук, който излезе от устните й, бе един изпълнен с трескав копнеж вик.

Доминик се засмя тържествуващо, опиянен от силата, която кипеше в тялото му — сила, разбудена и освободена от момичето, тръпнещо в сладки конвулсии под него. Той се наведе над нея, за да изпие тихите стонове от устните й, като не спираше да се движи ритмично — да се плъзга в нея и да се отдръпва, после да се връща и пак да се оттегля, докато не я накара да крещи силно, напрегнато, почти уплашено.

— Доминик!

— Прегърни ме. Този път ще полетиш много нависоко.

— Ами… ами ти?

— Аз ще бъда с теб. Лети, малка соколице. Издигни се чак до слънцето.