Брулени хълмове
- Автор: Бронте Эмилия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брулени хълмове». Краткое содержание книги:
Пролетта напредваше, но господарят ми не можа да се съвземе, макар и да поднови разходките си из имението, придружаван от дъщеря си. В нейните неопитни очи тези разходки бяха сами по себе си признак на оздравяване. При това бузите му бяха често зачервени и очите му искряха. С една дума, тя бе сигурна, че той ще се поправи. На седемнадесетия й рожден ден той не отиде в църковния двор. Валеше и аз казах:
— Сигурно няма да излизате тази вечер, господине?
— Няма — отвърна той. — Ще се откажа от това тая година.
Той пак писа на Линтон, за да му каже колко много желае да го види, и аз не се съмнявам, че ако болнавото момче бе за пред хора, баща му щеше положително да му разреши да дойде. Всъщност, получил съответните наставления, Линтон изпрати писмен отговор, в който даваше да се разбере, че господин Хийтклиф не е склонен да му разреши да дойде в «Тръшкрос Грейндж», но че любезните поздрави на вуйчо му са го зарадвали и той се надява да го срещне някога при разходките му и лично да го замоли двамата с братовчедка му да не бъдат за дълго и изцяло разделени.
Тая част от писмото му беше написана простичко и вероятно от самия него. Хийтклиф, изглежда, е знаел, че той ще съумее да пледира с красноречие за обществото на Катрин.
«Не моля да й бъде разрешено да идва тук — пишеше той, — но нима не трябва изобщо да я виждам, понеже баща ми не ми позволява да отивам в нейния дом, а и вие й забранявате да идва при мен? Моля ви да идвате от време на време на езда с нея към „Брулени хълмове“ и да ни позволявате да разменяме по някоя и друга дума във ваше присъствие. С нищо не сме заслужили да бъдем разделени, а и вие не ми се сърдите — сам признавате, че нямате основание да ме ненавиждате. Драги вуйчо, изпратете ми една любезна бележка утре с разрешение да се срещнем където обичате, но не и в „Тръшкрос Грейндж“. Вярвам, че една среща между нас ще ви убеди, че не приличам по характер на баща си. Той твърди, че аз съм в по-голяма степен ваш племенник, отколкото негов син; и макар да имам недостатъци, които ме правят недостоен за Катрин, тя вече ги прости, а и вие би трябвало да сторите същото заради нея. Питате за здравето ми. По-добре съм, но как бих могъл да се чувствувам бодър и добре, докато съм лишен от всяка надежда и обречен да живея в самота или в обществото на хора, които никога не са ме обичали, нито пък някога ще ме обикнат!»
Макар и да съчувствуваше на момчето, Едгар не можеше да изпълни молбата му, понеже не бе в състояние да придружи Катрин. Той му писа, че вероятно ще могат да се срещнат през лятото. Канеше го да продължава да му пише от време на време и обещаваше да го съветва и утешава, доколкото можеше да стори това с писмата си, понеже му беше напълно ясно колко е тежък животът му в това семейство. Линтон се съобрази с желанието на вуйчо си и ако не бяха го възпирали, щеше вероятно да развали всичко, като пълни писмата си с жалби и оплаквания, но баща му бдеше грижливо над него, а не ще и съмнение, че е настоявал да му показват всеки ред, който господарят пишеше на племенника си. Ето защо, вместо да пише за личните си мъки и неволи — теми, които винаги заемаха най-важно място в мислите му, — той се разпростираше надълго и нашироко върху жестокото задължение да бъде разделен от своята приятелка и изгора и деликатно даваше да се разбере, че господин Линтон трябва в скоро време да им разреши да се срещнат, защото в противен случай ще почне да мисли, че той нарочно го залъгва с празни обещания.
Кати беше мощен съюзник на братовчед си в къщи и двамата можаха най-сетне да склонят господаря да се съгласи те да се разхождат или яздят заедно един път на седмицата, и то под мое опекунство и в околностите на «Тръшкрос Грейндж» — защото той продължаваше да линее и през юни. Макар и да отделяше ежегодно част от доходите си в полза на младата ми господарка, той естествено желаеше тя да може да се задържи или поне да се върне в скоро време в дома на дедите си. Според него тя нямаше друга възможност да постигне това освен чрез един брак с наследника на имението. Той не можеше да знае, че последният гаснеше почти тъй бързо като самия него, а и не вярвам някой друг да си е давал сметка за това. Нито един лекар не отиваше в «Брулени хълмове» и никой не влизаше в допир с младия Хийтклиф, та да може да ни уведоми за неговото здравословно състояние. Що се отнася до мен, аз почнах да мисля, че предчувствията ми са се оказали неверни и че здравето му трябва наистина да се е подобрило, щом той говори за езда и разходки из полето и когато с такова постоянство преследва целта си. Не можех да си представя един баща да се отнася тъй тиранично и жестоко с умиращото си дете — както впоследствие научих, че Хийтклиф се е отнасял с него, — за да предизвика това привидно желание за една среща. Той удвоявал усилията си при мисълта, че алчните му и коравосърдечни планове неминуемо вървят към провал вследствие близката смърт на сина му.“