Сметки за разчистване
- Автор: Чайлд Ли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сметки за разчистване». Краткое содержание книги:
Сега Ричър има цел. Има сметки за разчистване. Защото девизът му е: „Никога не прощавай! Никога не забравяй!“ И той се впуска в рискована операция под прикритие, за да постигне това, което някои биха нарекли отмъщение, други възмездие. За него е просто справедливост.
— Той е вътрешен човек в Пентагона — каза ми тя при седмата ни среща. — Живее наблизо, във Вирджиния. Затова поддържа и яхта в Балтимор според мен.
— На колко е години?
— На четирийсет — отвърна тя.
— Виждала ли си служебното му досие?
Доминик поклати глава.
— В голямата си част е засекретено.
Кимнах. Опитах се да подредя събитията хронологически. Мъж на четирийсет би подлежал на мобилизация през последните две години от Виетнамската война, когато е бил съответно осемнайсет или деветнайсетгодишен. Но пък, от друга страна, за да достигне на тази възраст чин подполковник от разузнаването, той със сигурност имаше висше образование, може би дори докторат, което означаваше, че като млад е бил освободен от набор. Следователно едва ли бе ходил да се бие в Индокитай, което при нормален развой на събитията би забавило издигането му. Никакви кървави войни и смъртоносни болести за него. А той се бе издигнал бързо — до подполковник, още преди да навърши четирийсет.
— Знам какво си мислиш — каза Кол. — Как така е успял да те изпревари с цели два чина?
— Всъщност мислех си как ли изглеждаш по бански.
Тя поклати глава.
— Лъжеш!
— Той все пак е по-възрастен от мен.
— Издигал се е като изстрелян с ракета.
— Може да е и по-способен от мен.
— Почти сигурно — каза тя. — Но това не обяснява шеметната му кариера.
Кимнах.
— Страхотно — казах аз. — Какво излиза? Че си имаме работа с някакъв гений от разузнаването?
— Той има много контакти с чужденци — обясни тя. — Виждала съм го с какви ли не. Израелци, ливанци, иракчани, сирийци.
— Това му е работата — казах аз. — Нали е специалист по Близкия изток.
— Родом е от Калифорния — каза тя. — Баща му бил железничар. Майка му домакиня. Живеели в малка къща в северните части на щата Той я наследил от тях и това е единственото му имущество. Можем да предполагаме, че от завършването на колежа живее само на едната заплата като военен.
— Ясно — казах аз.
— Той е бедно момче, Ричър — продължи тя. — Откъде тогава пари да наема голяма къща в Маклийн, Вирджиния? Откъде тази яхта?
— Наистина ли е яхта?
— Голяма платноходка с каюти. Това се води яхта, не е ли така?
— ЛПС?
— Чисто нов „Лексус“.
Не казах нищо.
— Защо хората около него не си зададат същите въпроси? — каза тя.
— Никога няма да си ги зададат — отвърнах. — Винаги е така, не си ли забелязала? Ще им избоде очите, а те не го забелязват.
— Наистина не разбирам как става така — каза тя. Вдигнах рамене.
— И те са хора. Нека не им придиряме толкова. Оставят се да ги подведат предварителните им нагласи за нещата. За него са искали да знаят само колко е добър, не колко е лош.
Тя кимна.
— Както и при мен. Цели два дни загубих да гледам плика, а не вестника!
— Но поне те би трябвало да са по-умни.
— Е, така е.
— Във Военното разузнаване.
— Най-големият оксиморон — каза тя. Това беше дежурната армейска шега в такива случаи. — Като дървено желязо.
— Или като горещ лед — добавих аз.
— Хареса ли ви? — запита Елизабет Бек десет години по-късно.
Не отговорих. Предварителните ни нагласи за нещата.
— Хареса ли ви? — повтори тя.
Аз се сепнах, и я погледнах. Предварителните нагласи.
— Моля? — Всичко чуто.
— Вечерята — каза тя. — Хареса ли ви вечерята?
Погледнах пред себе си. Чинията ми беше празна.
— Беше превъзходна — отвърнах. Всичко видяно.
— Наистина ли?
— Абсолютно — отвърнах. Засега не си открил нищо, което може да ни е от полза.
— Радвам се — каза тя.
— Оставете Пастернак и Хопър — казах аз. — И Чандлър. Готвачката ви е гений.
— Добре ли си? — запита Бек. Половината му порция си стоеше неизядена в чинията.
— Страхотно — потвърдих аз. Нищичко.
— Сигурен ли си?
Замислих се. Никакви доказателства.
— Да, честно. Страхотно се чувствам — казах накрая аз. Не го лъжех. Наистина се чувствах страхотно. Защото вече се бях досетил какво има в сааба. Нещо повече: знаех го със сигурност. Извън всякакво съмнение. Затова се чувствах страхотно. А ме беше и малко срам. Досрамя ме, задето бях изгубил толкова време да се досетя. Безобразно много време. Непростимо много. Осемдесет и шест часа. Повече от три дни и половина. Оказа се, че съм точно толкова глупав, колкото и някогашните колеги на Куин. Ще ми избоде очите, а аз не го забелязвам. Обърнах се към Бек и го погледнах, сякаш го виждах за пръв път.