Предречено от Пагане

И се стопява в мрака. За да отвори място на стратега Ираклий.

— Пощади ме в своите писания, Велизарие! — моли той. — Не моя бе вината, че загубих …

Най ме потискат посещенията на Константин Погоната, който се промъква в стаята ми след полунощ.

— Ако не ти, друг ще изпълни заръката ми, но аз съм сигурен, че ще разсъдиш, Велизарие. Какъв е смисълът на твоето упорство? …

Колко много са хората, които се нуждаят от една лъжа! — мисля си с горчивина и отврата. — На по чудо оцелелия очевидец, разбира се, нали за това служат очевидците …

Навън е смирена, печална есенна нощ. Завърших и подвързията на книгата, над която се трудя от година време. Не книга, а остър нож, тя ще бъде обвинението срещу мене, ще бъде моята казън.

Не, вече не ме плаши бъдещето, сам аз направих своя избор. Константин Погонат ме изчака да разсъдя, но не допускаше, че ще разсъждавам така — най-редкият човешки жребий е възможността да избираш. А аз избрах не веднъж. Първия път — да остана в един свят, който бях научен да презирам и мразя. Второ, да не помогна с ума и с ръката си на световното зло. От което то не ще стане нито по-слабо, нито ще намалее. Просто, няма да му дам своето съучастие…

Чувам как навън в ходника тежко се разстъпва стражът. Мислите си, не съзнавам ли, че съм затворник? Като затворниците се мятах аз от малкото прозорче (какви вълшебни нощи над Златния рог!) към вратата, пазена неотстъпно. Немислимо беше всяко бягство …

Сядам пред свещта, вторачен в своя завършен труд. Не го виждам — виждам онези далечни близки, които написаха книгата ми с живота и със смъртта си. Те ми говорят, макар и повечето да са отдавна вече мъртви. Обезумявам … И има от какво — викам си.