Джими Ръчицата
- Автор: Фийст Реймънд, Стърлинг Стив
- Серия: Legends of the Riftwar #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джими Ръчицата». Краткое содержание книги:
— Гуспо’йци.
Лори се почувства смутена от това: ако вървеше по пътя в нейните си дрехи и срещнеше някой край село, той щеше само да каже „здрасти, моме“ и дай махне с ръка.
— Търсим един младеж — каза тя.
Като чу гласа й, мъжът малко се поотпусна: всеки, който я чуеше, веднага щеше да разбере, че е момиче от простия народ — дъщеря на по-заможен фермер най-много. Точно както щеше да вземе Флора за градско и знатно момиче, ако си отвореше устата.
И не само се отпусна, а и се усмихна и се понапери.
— Е, аз не съм вече толкоз млад, госпойце. Де да бях, като ви гледам таквиз хубавици, като маргаритки напролет. От Релинг ще да сте, нали?
Флора се засмя, а Лори също се усмихна неволно, въпреки тревогата си.
— Близо до Релинг — съгласи се тя. — Близки сме му и трябва да му предадем нещо важно, за семейството му. Трябва да е минал оттук онзи ден, на кон — сив кон. Младо момче, едва на седемнайсет, но е висок и як, с коса като зрял ечемик и сини очи. И с тисов лък.
— Аха! — рече дърварят, пак се почеса по гърба и разкърши рамене. — Да, сетих се. Аз самият не съм го видял, нали разбирате, но Беса — Беса от „Бодливата зеленика“, малко по-нататък по пътя, при отбивката за Върбова вада — тя спомена за него. Както го описа, същият ще да е бил. Омаяла се беше по това момче!
— Това е моят Брам! — каза Лори.
— А, роднина, викаш, ти бил тоя Брам, а, моме? — заяде се дървосекачът. — Късметлия, да има такива сестри!
— Скоро ще ми е роднина, по брак — отвърна тя. — Е, ще питаме в хана тогава.
Мъжът се намръщи.
— Хм, не бих ви пожелал злото, тъй че внимавайте. Щото там се отбиват едни типове…
— Керванджии? С наемници?
Мъжете, които караха стока по пътя, наистина имаха лошо име — далеч от съседи и там, където няма да се върне повече, човек се чувстваше по-свободен. Така че наемниците често правеха повече бели от парите, които оставяха.
— Войници, от имението — отвърна дърварят и се изплю на земята. — Нищо лошо няма да кажа за лорд барона, нали разбирате…
„Не искаш да те напердашат с камшик“, помисли си Лори и кимна.
— … но някои, които е наел да го пазят напоследък, са си главорези и свалячи на женски ризи, и често ги свалят насила. — Смигна и направи с пръст мръсен жест. — Външни. Чужденци. Ще прощавате де.
— Няма защо — отвърна кротко Лори — дори у дома смятаха за чужденец всеки, който е дошъл от повече от един ден път, и за подозрителен също така.
— Може пък вашият роднина да е решил да се хване на служба при барона? — рече дърварят. — Имението е само на няколко мили. Добре ще е за хората наоколо някое по-възпитано момче да облече баронската ливрея.
Лори поклати глава.
— Брам е селски син, хваща се с керваните понякога. Благодаря, че ни отдели време и ни помогна, дядка.
— Ти пък. Побъбрих с едно хубаво момиче в хубав пролетен ден. Ще има да го разправям чак до лятос.
Лори кимна за благодарност, след като два пъти го попита за посоките. Знаеше колко е трудно да упътиш човек, когато познаваш околността като родния си дом и не можеш да си представиш, че друг не я знае.
— Близо сме — каза тя на Флора. — Аз… усещам Рип. — После се намръщи; чувството всъщност не показваше точна посока. — В Ландсенд можех да кажа „на север и леко на изток“, но тука мога само да кажа „наблизо“.
— А където е Рип, там ще са и Брам и Джими — отвърна Флора. — И знам къде да идем, ако искаме да разберем нещо.
Лори я погледна, а Флора се усмихна кисело и тази усмивка я посъстари. Често пъти се държеше като вряла и кипяла, поне според Лори.
— Къде?
— В кръчмата. Там мъжете пият… и приказват.
Глава 17
План
Джими се размърда изнервено.
— Защо не влизаме?
Да гледаш замъка на барон Бернар си беше жива досада. Абсолютна досада дори за човек толкова търпелив и свикнал да изчаква като него. Грамадната тромава сграда просто си клечеше сред занемарените градини стихнала, освен гласа на някой ездач, идващ откъм главния път, и непрестанния грохот на прибоя в скалите на половин миля встрани. Дори дивите лози, израсли по гранитните стени, като че ли бяха умрели от скука — бяха кафяви и посърнали въпреки разцъфналата наоколо пролет.
От време на време блясваше стомана, щом обкованите с желязо порти се отвореха. И толкова. Джарвис Коу сви рамене.
— По три причини. — Вдигна ръка и започна да брои на пръсти. — Първо, онова, което се вихри там, кара всички да изпитват неохота да влязат; затова си търсим поводи да не го правим.