Моето семейство и други животни

— Извинявай, Теодор, но не мога да ти повярвам. Не може да бъде.

— Не, не, уверявам те, че това е самата истина. Доведоха пострадалите в лабораторията ми да им направя рентгенова снимка. Явно началникът не беше обяснил на пожарникарите, че трябва да има стълб и те решили да скачат през дупката. Това беше само началото. На доста висока цена закупиха изключително… хъм… голяма пожарникарска кола. Началникът настоявал да бъде възможно най-голямата и най-хубавата. За съжаление се оказа толкова голяма, че можеше да минава през града само по определен път — знаете колко тесни са повечето улички. Често я виждахме, полетяла с пълна пара и с лудо дрънчаща камбанка в посока, противоположна на пожара. Излизаше извън града, където пътищата са донякъде по-широки, и оттам заобикаляше до мястото на пожара. Струва ми се обаче, че най-интересна беше историята със свръхмодерната противопожарна сигнализация, която беше докарал началникът — от онези кутии, на които счупваш стъклото, а вътре има нещо като… хъм… телефон. Избухна спор къде да я сложат. Каза ми, че им е много трудно да решат, защото не знаят къде ще избухнат първите пожари. И за да не предизвикат объркване, поставиха сигнализацията на вратата на тяхната сграда.

Теодор замълча, потърка брадата си с палец и отпи от виното.

— Едва се бяха организирали, когато избухна първият пожар. Имах щастието да бъда наблизо и видях всичко с очите си. Пламна един гараж и огънят доста се беше разгорял, докато собственикът отиде до пожарната и счупи стъклото на сигнализацията. После изглежда си размениха по някоя груба дума с началника, който се ядосваше, че стъклото е счупено без време. Каза на човека, че е трябвало да почукана вратата, защото сигнализацията е чисто нова и ще бъдат нужни седмици, докато подменят стъклото. Най-после изкараха пожарната кола на улицата и пожарникарите се събраха. Началникът произнесе кратка реч, в която ги призова да изпълнят… хъм… дълга си. После заеха местата си. Настъпи лека препирня на кого да се падне честта да звъни с камбанката, но накрая самият началник се зае с това. Трябва да си призная, че когато пристигна, пожарната кола наистина имаше внушителен вид. Пожарникарите наскачаха, засуетиха се и правеха впечатление, че си знаят работата. Развиха един голям маркуч, и точно тогава се яви ново затруднение. Не можеха да намерят ключа за задната част на колата, където се прикрепва маркуча. Началникът каза, че го е дал на Яни, а той ползвал свободен ден. След много спорове някой изтича до къщата на Яни, която беше… хъм… за щастие, наблизо. Докато го чакаха, пожарникарите се възхищаваха от пламъците, които вече горяха с все сила. Човекът се завърна и съобщи, че Яни не е у дома — жена му казала, че отишъл на пожара. Започнаха да го търсят из тълпата и го откриха сред зяпачите с ключа в джоба. Изпълнен с негодувание, началникът ядосано заяви, че точно такива неща създават лоша слава. Отвориха капака, прикачиха маркуча и пуснаха водата. Естествено, за това време почти целият гараж беше изгорял и нямаше какво да гасят.