Речният бог (Книга първа)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Ракъджиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Речният бог (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Пътят между Нил и Червено море е дълъг и тежък. На един голям и лошо организиран керван ще са му нужни двадесет дни, за да го измине. Но приятелят ми не ни даваше миг почивка и само за четири дни стигнахме. В началото двамата с него бяхме най-зле подготвени за подобно изпитание. Но когато пристигнахме в Гебел Нагара, Танус вече се беше освободил от всички излишни килограми, а отровата от изпитите делви вино се беше изпарила с потта, изляла се от тялото му.
Колкото до мен, за пръв път ми се случваше да правя подобен преход като обикновен войник. През първите дни мислех, че няма да понеса жаждата, мускулната треска и болките в краката. Сега разбирах през какво трябва да премине „Ка“-то на човек, за да достигне подземния свят. Все пак гордостта не ми позволяваше да изоставам, пък и знаех, че в пустинята това би означавало сигурна смърт. Когато свикнах с несгодите на пътя, със задоволство установих, че ми става все по-лесно да вървя редом с останалите.
По пътя се разминахме с два големи кервана, отправили се към Нил. Магаретата се превиваха под огромните товари, пазени от въоръжени до зъби мъже. Само силата на тези наемници можеше да предпази керваните от нападенията на Свраките. Е, имаше и друг начин — търговците да заплатят тлъстите суми, които разбойниците искаха от тях, за да ги оставят необезпокоявани.
При срещите ни с керваните Танус неизменно покриваше лицето и златните си къдрици с вълнения си шал, за да не бъде разпознат. Той трудно можеше да бъде сбъркан с друг и само някой да споменеше в Карнак, че го е срещнал, и опитът ни да го представим за мъртъв би отишъл на вятъра. Затова изобщо не отвръщахме на поздравите на пътуващите търговии, ами ги отминавахме, без да продумаме, без дори да ги погледнем.
Бяхме на един ден път от морския бряг, когато свърнахме от големия път и продължихме на юг по една стара и забравена пътека, която един приятел бедуин ми беше показал преди години. Някъде по този стар път се намираха и кладенците на Гебел Нагара. Почти никой не ги знаеше и затова рядко се случваше човешки крак да стъпи тук, разбира се, като изключим бедуините и пустинните разбойници, но пък тях можеш ли да ги наречеш хора?
Докато стигнем кладенците, бях отслабнал, но в същото време и укрепнах физически. Нямах огледало да видя дали не съм станал още по-красив. Всъщност като усещах как вътрешно преливам от здраве и сила, дори не се съмнявах в това, но ми се щеше малко да се полюбувам на образа си. Външният ми вид скоро ми спечели и почитатели. Вечерта край огъня доста войничета ми хвърляха похотливи погледи, а някои направо се опитваха да флиртуват с мен. Уви, развалата, обхванала обществото ни, не беше подминала и войниците. По цяла нощ не изпусках дръжката на ножа си и най-накрая трябваше да набода в корема един нежелан гост, за да внуша повече респект у скучаещите мъже. След този случай никои не ми досаждаше.
Дори когато стигнахме оазиса, Танус почти не ни остави да почиваме. Докато чакахме Кратас да ни настигне, през цялото време се упражнявахме с мечовете или се състезавахме по стрелба с лък, борба и бягане. Със задоволство установих, че при подбирането на хората Кратас се е съобразил изцяло с изискванията ми. В отряда ни нямаше нито един от онези едри мъжаги, с които човек има навика да свързва армията. С изключение на моя приятел всички бяха дребни и пъргави — точно такива, каквито ми бяха необходими, за да осъществя плана си.
Кратас дойде само два дни след нас. Оказа се, че се е придвижил по-бързо от нас. Обаче Танус недоволстваше.
— Какво те задържа толкова? Да не би да си срещнал някоя неземна хубавица?
— Носех две много тежки неща — отвърна му Кратас, докато се прегръщаха. — Твоят лък и печата на ястреба. Радвам се, че ще ме освободиш и от двете.
Той подаде оръжието и керамичната статуетка на приятеля си, радостен, че отново са заедно.
Танус веднага грабна Ланата и отиде в пустинята. Придружих го и издебнахме стадо газели. С удоволствие следях как той се цели с огромния си лък по малките, пъргави създания, хукнали на всички посоки из долината, и как поваля една дузина от тях в движение с точно толкова стрели. Вечерта, докато си похапвахме печено месо и дробчета, обсъдихме бъдещите си планове.
Призори той повери командването на Кратас и двамата поехме сами към брега. До рибарското селце, което имахме за цел, беше само половин ден път и още по пладне изкачихме последната дюна, за да се разкрие пред нас морето в целия си блясък. От мястото си ясно можехме да различим черните контури на кораловите рифове, които като с нож разсичаха тюркоазените води.