Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Така ли е обаче?
Не.
Нещо е оцеляло…
Динозаврите се завръщат.
Замълчаха за момент.
— Какво прави сега? — попита Арби.
— Слезе от джипа. Тича към караваната.
Торн коленичи в калта, стиснал голямата кука на лебедката. Караваната продължаваше да се плъзга напред, но той успя да пропълзи под нея и да увие въжето около задната ос. Дръпна пръстите си точно в момента, когато въжето се обтегна и куката зацепи във въжето. Изтърколи се встрани и се измъкна. Караваната обтегна въжето почти с удар и подскочи — гумите ѝ паднаха на мястото, на което преди секунда беше тялото му.
Металното въже се изопна, цялата носеща част на караваната заскърца недоволно.
Но издържа.
Торн надникна в караваната, после се вгледа внимателно в гумите на джипа — не се движеха. Беше увил въжето около дървото и при това положение тежестта му беше достатъчна, за да задържи караваната.
Качи се в джипа, за да дръпне ръчната спирачка, и чу гласа на Еди:
— Шефе, шефе!
— Слушам те, Еди.
— Успя ли да ги спреш?
— Да. Вече не се движат.
— Много добре. Само че слушай. Знаеш, че изобщо не бяхме предвидили гумената хармоника за…
— Знам, знам, Еди. Ще помисля върху това.
Изскочи навън и хукна към караваната. Отвори страничната врата и влезе. Не се виждаше добре. Всичко беше преобърнато и изпочупено. Стъпваше по парчета стъкло. Прозорците бяха счупени. Вдигна радиостанцията към устата си.
— Еди?
— Да, шефе.
— Трябва ми въже.
Знаеше, че Еди е взел какво ли не.
— Шефе…
— Само ми кажи къде е.
— В другата каравана.
Торн се блъсна в една маса и изсумтя:
— Страхотно.
— Може да има малко найлоново въже в шкафчето с принадлежностите, но не знам колко метра е.
Гласът му не прозвуча много уверено. Торн тръгна покрай стените и започна да отваря шкафчетата. Бяха заключени. Онова с принадлежностите беше малко по-нататък. Може би щеше да намери въже. Да, трябваше му въже.
Караваната
Сара Хардинг, все още увиснала на ръце в горния край на караваната, се вгледа в усуканата гума, зад която беше втората каравана. Тиранозаврите бяха престанали да я блъскат, вече не се движеха надолу, но… по лицето ѝ започна да капе вода и тя знаеше какво означава това.
Гумата бе започнала да се къса. Погледна нагоре и видя образувалата се цепнатина, металната спирала и мрежестата тъкан. След малко тъканта щеше да се разкъса окончателно, спиралата да се развие и…
Оставаха им няколко минути, преди увисналата каравана окончателно да се откъсне и да полети надолу в пропастта.
Слезе при Малкълм и се закрепи до него.
— Иън?
— Знам — отвърна той и поклати глава.
— Иън, трябва да се измъкнем оттук.
Грабна го под мишниците и се опита да го изправи.
— Идваш ли с мен?
Малкълм поклати глава отрицателно, победен. И преди беше виждала това изражение, поражението, примирението. Ненавиждаше го. Тя никога не се предаваше. Никога.
Малкълм простена.
— Не мога.
— Трябва.
— Сара…
— Не искам да те слушам. Няма за какво да си говорим. Тръгваме и толкова.
Задърпа го. Той простена, но все пак се надигна. Тя напрегна всичките си сили и успя да го освободи от краката на масата. Следващата мълния сякаш му даде сили. Успя да се изправи върху железата, да запази равновесие.
— Какво ще правим?
— Не знам, но ще се махнем оттук… Има ли въже?
Той кимна едва забележимо.
— Къде?
Посочи надолу, към предната част.
— Там долу, под арматурното табло.
— Хайде.
Тя се разкрачи и опря стъпалата си в двете срещуположни стени — като алпинист в комин. Двайсет метра по-надолу беше арматурното табло.
— Добре, Иън. Тръгваме.
— Няма да успея, Сара. Сериозно.
— Тогава ще те пренеса — каза тя.
— Но…
— Стига, по дяволите! Тръгваме!
Малкълм се напрегна, улови се за нещо с треперещи ръце. Десният му крак се влачеше. Сара почувства тежестта му. Стори ѝ се огромна, имаше чувството, че ще полети надолу. Малкълм обви шията ѝ с ръце, щеше да я задуши. Тя пое рязко дъх, спусна назад двете си ръце, улови го за бедрата и леко го повдигна, за да може той да я хване по-добре. Най-накрая започна да диша нормално.
— Извинявай — каза той.
— Няма нищо. Тръгваме.
Започна да се спуска надолу по вертикалния коридор, като се улавяше за каквото намери. На места имаше ръкохватки, а където нямаше, се държеше за дръжките на шкафове и чекмеджета, крака на маси, дори и мокета на пода, който не издържаше тежестта им и се късаше. На едно място мокетът се скъса на дълга ивица и двамата се хлъзнаха надолу. Сара успя да се закрепи с крака и да спре падането. Малкълм дишаше тежко. Ръцете му, увити около шията ѝ, трепереха.