Господари на нощта
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Господари на нощта». Краткое содержание книги:
— А ти носеше нейната самоличност. Затова трябваше да изчезнеш.
— Исках да ти кажа, но Кен настояваше да мълча. Каза, че ако нищо не знаеш, ще е по-безопасно за теб. После ми напомни, че трябва да мислим и за Карли. Онези хора инквизираха и убиха майка й. Не бих могла да живея, ако нещо се случеше и с детето.
— На колко години е Карли?
— Скоро ще навърши дванайсет.
— Значи е родена, преди Кен да избяга.
— Мисля, че тогава е била на шест месеца.
Още един удар по самочувствието ми. Кен бе скрил от мен, че има дете.
— Защо я е пазил в тайна?
— Не знам.
До тук схващах логиката, но не можех да разбера мястото на Карли в тази история. Замислих се. Шест месеца преди Кен да изчезне. Какво бе станало в неговия живот? Горе-долу по същото време го бяха завербували от ФБР. Дали имаше някаква връзка? Дали не се бе страхувал, че с действията си може да застраши детето? Да, звучеше логично.
И все пак нещо липсваше.
Канех се да продължа с въпросите, да поискам още подробности, когато клетъчният ми телефон избръмча. Сигурно се обаждаше Квадрата. Погледнах кой номер ме търси. Не, не беше Квадрата. Но веднага познах номера. Кати Милър. Натиснах бутона и вдигнах телефона до ухото си.
— Кати?
— О-о-о, не, съжалявам, грешите. Опитайте още веднъж, моля.
Вълната от страх ме заля отново. О, боже. Призрака. Затворих очи.
— Ако й сториш нещо, Господ ми е свидетел…
— Я стига, Уил — прекъсна ме Призрака. — Не се излагай с безсилни заплахи.
— Какво искаш?
— Трябва да си побъбрим, стари приятелю.
— Къде е тя?
— Кой? О, Кати ли имаш предвид? Ами че тук, при мен.
— Искам да говоря с нея.
— Не ми ли вярваш, Уил? Обиждаш ме.
— Искам да говоря с нея — повторих аз.
— За да се увериш, че е жива?
— Да, нещо такова.
— А какво ще речеш за един друг вариант — започна Призрака с най-медения си глас. — Мога да я накарам да изпищи. Това ще свърши ли работа?
Отново затворих очи.
— Не те чувам, Уил.
— Не.
— Сигурен ли си? Няма да ме затрудни. Един пронизителен, вледеняващ кръвта писък. Какво ще речеш?
— Моля те, не й причинявай зло — казах аз. — Тя няма нищо общо.
— Къде си?
— На Парк Авеню.
— По-точно?
Казах един ъгъл на две пресечки от кафето.
— След пет минути там ще те чака кола. Качи се в нея. Разбра ли?
— Да.
— И… Уил!
— Какво?
— Не се обаждай на никого. Не казвай никому. Шията на Кати Милър още не се е оправила от предишното премеждие. Нямаш представа колко се изкушавам да я стисна. — Той помълча и прошепна: — Още ли ме слушаш, съседе?
— Да.
— Стискай палци тогава. Скоро всичко ще свърши.
53
Клаудия Фишър нахълта в кабинета на Джоузеф Пистильо. Той вдигна глава.
— Какво?
— Реймънд Кромуел не се яви на рапорт.
Кромуел бе името на агента под прикритие, прикрепен към адвоката на Кен Клайн, Джошуа Форд.
— Мислех, че сте му сложили микрофон.
— Имаха среща в офиса на Макгуейн. Нямаше как да носи микрофон.
— И никой не го е виждал след срещата?
Фишър кимна.
— Форд също. И двамата са изчезнали.
— Мили боже.
— Какво да правим сега?
Пистильо вече бе скочил на крака.
— Вдигни по тревога всички агенти. Незабавно нахлуваме при Макгуейн.
Сърцето ми се късаше, че трябва отново да изоставя Нора — вече бях свикнал с името — но какъв избор имах? Идеята, че Кати е насаме с онзи смахнат садист, ме вледеняваше до мозъка на костите. Спомних си как лежах безпомощен, прикован за леглото, докато той се нахвърляше върху нея. Затворих очи и се помъчих да прогоня тази мисъл.
Нора се помъчи да ме задържи, но накрая разбра. Трябваше да го сторя. Прощалната ни целувка бе почти прекалено нежна. Отдръпнах се. В очите й блестяха сълзи.
— Върни се при мен — каза тя.
Обещах да се върна и изтичах навън.
Колата беше черен „Форд Таурус“ със затъмнени стъкла. Вътре нямаше друг човек, освен шофьора. Не го познавах. Той ми подаде черна превръзка за очи като онези, които раздават на пътниците при далечни полети. Нареди да си я сложа и да легна отзад. Подчиних се. Шофьорът включи двигателя и потегли. Използвах времето за размишления. Вече знаех много. Не всичко. Дори не достатъчно. Но все пак много. И бях почти сигурен, че Призрака има право: скоро тази история щеше да свърши.