Синдер
- Автор: Мейер Марисса
- Серия: Лунни хроники #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0962-6
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Синдер». Краткое содержание книги:
Синдер е киборг с тайнствено минало. Когато доведената й сестра се разболява от смъртоносна болест, мащехата й обвинява нея. А нещата стават още по-сложни, защото красивия принц Каи, кани именно нея на императорския бал. Принудена да избира между дълга и свободата, лоялността и предателството, Синдер се оказва в епицентъра на интергалактическа битка, в която, за да защити хората, на които държи, ще трябва да се изправи очи в очи с миналото си.
А беше тук едва от четиринайсет часа, трийсет и три минута и шестнайсет секунди. Седемнайсет. Осемнайсет.
Вратата щракна и я сепна. С присвити очи тя погледна към малкото прозорче и през него видя силуета на мъжка глава откъм гърба, която хвърли сянка върху желязната врата. Никой от пазачите не я поглеждаше.
— Имате посетител.
Тя се изправи на лакти.
— Императорът ли е?
Пазачът се изсмя.
— Че кой друг. — Сянката му изчезна от решетката.
— Бихте ли отворили вратата, моля ви — рече познат глас с познат акцент. — Трябва да говоря с нея насаме.
Синдер се изправи на един крак и се подпря върху стената, която беше гладка като стъкло.
Тя е под изключителни мерки за сигурност — отвърна пазачът. — Не мога да ви пусна вътре. Ще трябва да говорите с нея през решетката.
— Не ставайте смешен. Аз приличам ли ви на заплаха за сигурността?
С подскоци на един крак Синдер стигна до прозорчето и се изправи на пръсти. Наистина беше доктор Ърланд. Той държеше в ръце една ленена торба. Беше облечен с все същата бяла престилка, с матките сребърни очила на носа и на тавата с вълнената шапка. Наистина, той трябваше да надигне глава, за да срещне погледа на пазача, но при все това позата му издаваше непоколебимост.
— Аз съм водещият учен в кралския екип за изследвания на летумозиса — обясни докторът, — а това момиче е основният обект на изследване. Трябва да й взема кръвни проби, преди да е напуснала Земята.
Той извади една спринцовка от торбата. Изненадан, пазачът отстъпи назад и скръсти ръце върху гърдите си.
— Имам заповед, господине. Трябва да получите официално разрешение от императора, за да ви пусна.
Доктор Ърланд отпусна рамене и пъхна спринцовката обратно в торбата.
— Добре. Щом такъв е редът, разбирам. — Но вместо да си тръгне, той започна да опипва ръкавелите си. Изражението му за миг потъмня, после той хвърли нова усмивка на пазача. — Ето, виждате ли? — рече той. Странна вълна пробяга по гърба на Синдер от гласа му. Докторът продължи, а тоновете в него бяха нежни като в песен. — Получих нужното разрешение от императора. — Той махна с ръце към килията. — Може да отворите вратата.
Синдер примигна, сякаш се опитваше да почисти паяжините от мозъка си.
Доктор Ърланд май си просеше ареста като нея. Но тогава пазачът се обърна към нея със замаян поглед и допря чипа си до скенера. Вратата се отвори.
Синдер залитна назад и се хвана за стената.
— Много ви благодаря — каза докторът и влезе в килията, без да обръща гръб на пазача. — Ще ви помоля да ни оставите за малко насаме. Не повече от минутка.
Без да спори, пазачът затвори вратата. Стъпките му отекнаха по коридора.
Доктор Ърланд се обърна и дъхът му секна, щом светлосините му очи паднаха върху Синдер. Той разтвори устни, после извърна глава настрани и стисна очи. Когато отново ги отвори, учудването на лицето му се беше смекчило.
— Вече няма никакво съмнение. Ако се научите да контролирате обаянието си, това може само да ви помогне.
Синдер допря длан до бузата си.
— Аз нищо не правя.
Докторът се покашля неуверено.
— Не се тревожете. Ще разберете как става. — Той огледа килията. — В сериозна каша се забъркахте, а?
Синдер посочи с пръст вратата.
— Трябва да ме научите на този номер.
— Госпожице Лин, за мен ще бъде чест. Много е лесно. Съсредоточавате се, обръщате мислите на субекта към себе си и ясно изричате целта си. Наум, разбира се.
Синдер се намръщи. Изобщо не й се виждаше лесно. Докторът махна с ръка.
— Не се тревожете. Ще откриете, че ви се удава съвсем естествено, когато ви потрябва. Но сега нямаме време за уроци. Трябва да побързам, преди някой да е заподозрял нещо.
— Аз подозирам нещо!
Без да й обръща внимание, той огледа очертанията й — огромното, бяло горнище висеше върху слабото й тяло, металната й ръка беше издрана и очукана от падането, а от маншета на крачола й стърчаха разноцветни жици.
— Останали сте без крак.
— Да, и аз забелязах. Как е Каи?
— Моля? Няма ли да попитате аз как съм?
— Вие изглеждате добре — каза тя. — Всъщност, дори по-добре от обикновено. — Това беше вярно. Флуоресцентната светлина в килията беше свалила десет години от лицето му. Или по-скоро това беше ефектът от дарбата, която приложи върху пазача — А той как е?