Убий императора
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1553-2
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Убий императора». Краткое содержание книги:
– Аз... – объркано започна Климент, но в следващия момент императорът неочаквано залитна, направи няколко крачки към него и политна към земята. Миг преди да падне, Невестулката се стрелна напред, прихвана Михаил през кръста и го задържа. В следващия момент владетелят бе в ръцете на слугите си, които бързо го наобиколиха и върнаха в лежанката.
- Да си вървим! Видяхме достатъчно! – провикна се той и вдигна високо чашата си. По конете! Филоне! Налей ми още вино! Да празнуваме! Днес се ожених!
Климент и Невестулката изчакаха кавалкадата да се оттегли. Войниците разпръсваха тълпата, която дюдюкаше, крещеше обиди към Михаил и хвърляше всичко, което намери под ръка. Наложи се стражите да изблъскат недоволните към горещия дворец, за да може да мине императорът, като налагаха тълпата с тъпата страна на копията си.
Писарят поклати глава и се загледа в затихващия пожар. Все пак, въпреки цялата бъркотия, огнеборците бяха успели да си свършат работата. Огънят бе локализиран в единия край на двора, покривите на съседните сгради бяха залети с вода и не се запалиха, част от въглените бяха засипани с пясък и чакъл.
Разбрала, че зрелището приключва, тълпата започна лека-полека да се разпръсква, дълбока въздишка на облекчение полетя във вечерния въздух, но неприличните обиди и закани към императора и свитата му не секнаха.
Климент и Невестулката се смесиха с хората, опитвайки да разберат как е започнал пожарът. Отговорът, който получаваха, бе един и същ. Чул се силен гръм, блеснала светкавица, която се стоварила в двора на двореца и го подпалила. Дали това е Божие наказание или не, никой не се наемаше да каже.
– Е – обърна се накрая писарят към помощникът си. – да се прибираме! Днес беше дълъг ден. Време е да си починем. А тук не свършихме кой знае каква работа.
– Всъщност свършихме! – Невестулката го изгледа самодоволно и се залюля на пети. – Имаме това – той вдигна дясната си ръка, на единия от пръстите на която се люлееше позлатен ключ. Взех го от Михаил, когато се стовари отгоре ми. Мисля, че ще ни свърши работа!
Писарят изгледа невярващо помощника си, след което грабна ключа от ръка му.
– Това е ключът от сандъчето, в което се пази кърпата с лика на Христос! – извика той. – Браво, Невестулке! Сега задачата ни става много по-лесна!
Доволен от похвалата, Невестулката изпъчи гърди и тръгна напред. Успокоени, че пожарът е овладян, хората се разотиваха по къщите си, подпомагани от настойчивостта на стражите. Войниците обикаляха по улиците и разпръсваха застоялите се по ъглите групички, помагаха на по-възрастните да върнат обратно изнесения багаж и разчистваха улиците.
"Колко бързо се променя всичко" – мислеше си писарят, докато следваше Невестулката. – "Няма повече от три часа, откакто се опитаха да ме убият, а сега ми се струва, че е станало преди години."
Това го накара да се замисли за Стилихон. Каква беше ролята на спартария в историята? И как го беше намерил? Дали е станало случайно, или е знаел къде да го търси?
Писарят спря на място и повика помощника си.
– Налага се да свършим още малко – му каза той и двамата бързо се отправиха към портата Платея.
Завариха там само няколко войници на пост, които нерешително изгледаха писаря. Позовавайки се на заповед от Василий, той поиска да огледа стаята на Стилихон и без да чака отговор, се завтече нагоре по стълбите.
Нищо в централната кула не се бе променило.
Климент внимателно огледа свитъците на масата, разви един по един пергаментите, струпани на купчини върху рафтовете, прочете всички записки в дебелата книга на спартария, но не откри нищо, което да му помогне. Невестулката внимателно огледа струпаните по ъглите копия и стрели, почука по броните, извади мечовете от ножниците им, погледна под празните пейки, търсейки тайни скривалища, но също не намери нищо.
Накрая трябваше да признаят, че каквито и тайни да бе имал, Стилихон ги бе скрил добре.
Бършейки саждите от лицето си, Креон трудно балансираше кофата с вода. Искаше му се всичко по-бързо да свърши и той да се върне в малката си стаичка под източното стълбище на Влахернския дворец, където го чакаше една от прислужниците на императрицата.
"Бившата императрица!" – веднага се поправи Креон и цъкна с език. Всъщност момичето със сигурност си бе тръгнало. Едва ли и той щеше да остане под тъмните стълби, ако наоколо бушува пожар. Въпросът беше дали ще се върне и дали е оставила половинката стомна с вино, което бе откраднала от кухните.