Мистериум [bg]

— Отидох да я видя — отговори Корбет. — Тя ме увери, че не е споделяла историята си с никой друг освен със сина си, затова аз просто й зададох друг въпрос. Дали някога, когато й да било, е споменавала по време на изповед това, което наричаше свой таен грях — бягството си в момента, в който нейната господарка е умирала. Предполагах, че е възможно да го е направила, и се оказах прав. Тя ми разказа, че се е изповядала по време на миналите Коледни пости в „Сейнт Пол“. Направих някои проучвания, но дори и преди това хранех подозрения спрямо теб, нещо все ме глождеше. — Той хвана ръката на свещеника. — Ти умираш, отец Джон.

— Аз умирам, Корбет. В името на Бога, моля те, остави ме да си отида в мир. Ти ме осъждаш, но ако има светлина отвъд, ако има съд Божи, там, пред онзи трибунал, аз ще отстоявам своята кауза! — Той отправи насълзен, блуждаещ поглед към Корбет и изохка от силната болка. — Аз бях добър свещеник, наистина бях такъв. Отхвърлих всичко, което правеше моят баща, всичко, което той представляваше сам по себе си, но когато чух изповедта на жената, тогава, тогава моят свят се разпадна. Знаеш ли какво е изведнъж да разбереш, че всичко, в което си вярвал, е лъжа? Че няма правосъдие, че няма правда? Веднъж ми каза, че всички ние сме убийци. Убиваме се един друг в мислите си. Хора като баща ми трябва да бъдат погубвани от хора като теб и мен. Който нож вади, от нож умира. Какъвто е животът им, такава е и смъртта им — ужасна и отвратителна. Кажи ми, Корбет, кой измежду тези, които убих, е невинен? — Той замълча, от устата му се стече слюнка. — А нападението в „Сейнт Ботълф“, когато затворниците от Нюгейт се барикадираха вътре? Вижте колко невинни погинаха там — защо, Корбет? Виж моята клета майка, отиваща в приюта, да върши добрини, убита като някакво скитащо се на улицата псе. — Той се облегна на стола си и с мъка си пое дъх. — Казах достатъчно. Оставете ме. — Пръстите му се размърдаха. — Оставете ме…