Кървава роза [bg]

— Лоуган, направи го! — изпищя тя. — Направи го сега! Довърши ритуала!

Лоуган се сви; пълни със страх, очите му неизменно се връщаха към Боск. Баща ми изтича до Адна, но още докато разкъсваше със зъби първите въжета, оплели тялото й, от килима заизлизаха още и още.

Баща ми погледна първо мен, а после Боск, който се смееше с глас, докато гледаше как вълкът се опитва да освободи момичето.

— Пусни я! — Шей пристъпи към Боск. Остриетата на Кръста се движеха с такава бързина, че не успявах да ги различа. Отстрани изглеждаше сякаш Шей следва огнено торнадо, което му разчиства пътя.

Боск се засмя.

— Не можеш да ме пипнеш, момче. Свали тези мечове, преди да си се наранил.

— Стига си говорил — изръмжа Шей. — Не искам да слушам нищо от това, което имаш да кажеш.

— И защо не? В сърцето ми все още има място за прошка.

Шей поклати глава и се нахвърли отгоре му. Боск вдигна ръка. Шей не политна назад, както бе станало с Итън и Конър, ала мечовете му спряха, сякаш бяха срещнали невидим щит.

Шей изръмжа и отново замахна, но и този път не успя да пробие защитата, с която Боск се бе обгърнал. Човешката му форма го предпазваше от нападението на Шей. Значи трябваше да я смъкнем от него.

До ушите ми достигнаха стонове и когато се обърнах, с облекчение видях, че Итън и Конър се мъчат да се измъкнат, докато Сабин и Брин разриваха изпотрошените лавици и купчините книги.

— Ти, страхливецо! — изскърца със зъби Шей и сведе мечовете си. — Бий се!

— Но битката всъщност не се води тук, не е ли така? — Боск притвори очи и се усмихна. — Според мен истинската забава е отвън. — Той вдигна ръце. — Всъщност, мисля да поканя още няколко гости да се присъединят към нас.

От звука, който последва, ме побиха тръпки и аз излаях предупредително към Конър и Итън, когато десетки измъчени въздишки изпълниха въздуха.

— Падналите! — изкрещя Итън.

Въздишките се превърнаха в стенания, ала сред воплите на Падналите се долавяха и други звуци. Трошене на камъни, последвано от писъци и съскане. Статуите на имението „Роуан“ се събуждаха за живот.

— Не са само те! — извика Конър. — Виж!

— Залостете вратата! — викна Адна, докато продължаваше да се бори с въжетата, които се усукваха около тялото й, макар и без никакъв резултат. — Вървете да им помогнете! Не може да ме измъкнете от това тук! — каза тя на баща ми.

Боск се смееше и от този звук гърдите ми се свиха, изваждайки ме от лапите на самосъжалението и чувството за вина.

Напрежението в стаята запращя като електричество в козината ми. Ликуващият блясък в нечовешките му сребристи очи накара кръвта ми да закипи. Днес вече бях загубила толкова много. Нямах намерение да загубя нищо повече.