![Вековен дъжд [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/5/vekoven-dzhd-bg-download.jpg)
Вековен дъжд [bg]
- Автор: Рейнольдс Аластер
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
- ISBN: 9789547613249
- Переводчик: Петър Тушков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вековен дъжд [bg]». Краткое содержание книги:
Разследването на Оже преплита класическата космическа опера в края на XXIII век и неповторимата атмосфера на ноар детективски роман, разположен в Париж от средата на XX век, като резултатът е една екстравагантна смесица от стилове и персонажи. Плътният и увлекателен стил на Рейнолдс вдъхва на написаното типичните за неговите книги дълбочина, живот и индивидуалност, отново доказвайки мястото му сред майсторите на жанра.
— Вярно — кимна тя. — Вие сте разследвали от негово име.
— Да, и след като него вече го няма, никой не плаща разноските ни. Както и да е, от думите ви и бездруго разбирам, че по начало изобщо не е ставало дума за нещо сериозно.
— Мислите ли, че смъртта на Бланшар има нещо общо с тази на Сюзан?
— Мина ми през ума — отвърна Флойд. — Но разбира се, не бива да говорим лошо за мъртвите… Особено за онези от тях, които са мъртви само от няколко часа. Хрумна ми, че може би Бланшар е имал представа какво се е случило. Може би е смятал, че е трябвало да направи нещо, докато все още е имало време и вината е започвала да му тежи. В крайна сметка е надделяла.
— Бланшар се е самоубил, защото Сюзан е умряла? Това ли се опитвате да кажете?
— Няма как двата смъртни случая да не са свързани. Съдебните заседатели едва ли ще останат удовлетворени от обяснението, че някой е потърсил смъртта, защото се е чувствал отговорен, но е далеч по-правдоподобно от това, да хвърляме вината върху някаква неназована трета страна.
— Вижте — заяви Оже, — съжалявам за всичко това. Оказали сте се по средата на нещо, което по начало не ви е влизало в работата. Тя порови в чантата си и извади обикновен на вид кафяв плик. Плъзна го през писалището към него. Той го остави да стои на мястото си като тиктакаща бомба. — Не е много, но оценявам усилията ви — в крайна сметка ми върнахте кутията — и според мен заслужавате някаква компенсация, след като случаят е приключен.
Флойд сложи ръка върху плика, усещайки изкусителната му дебелина. Вътре трябва да имаше не по-малко от неколкостотин франка, може би дори повече.
— Не е необходимо — каза той. — Имах договор с Бланшар, не с вас.
— Правя го от обикновена човещина, мистър Флойд. Моля ви, приемете парите. Разговарях с някои от хората в сградата на Сюзан и доколкото разбирам, последните два дни не са били от най-леките за вас. Приемете ги, за да покриете разходите си.
— Щом настоявате — отстъпи Флойд, като взе плика и го пусна в същото чекмедже, откъдето беше извадил тенекиената кутия. — Оценявам жеста.
— Тогава приключихме — каза Оже и се изправи. Преметна чантата си през рамо и взе кутията под мишница.
— Предполагам — отговори той, като също се изправи.
Тя се усмихна. За пръв път виждаше някакво познато изражение върху лицето й.
— Донякъде все още очаквам да възникнат допълнителни спънки. Документи за подписване, законови неприятности… Не вярвах, че просто ще си изляза оттук, без да се изправя срещу непоклатимо недоверие.
— Както казах, става дума за обикновена кутия с документи. А и не бих желал да усложнявам допълнително живота ви. Достатъчно е, че сте изгубили сестра си…
Тя стисна ръката му.
— Бяхте изключително услужлив, мистър Флойд.
— Просто си вършех работата.
— Надявам се нещата да потръгнат за вас и партньора ви. Заслужавате късметът да ви се усмихне.
Флойд сви рамене:
— На мен, както и на всички останали на планетата.
Тя се обърна, като му хвърли поглед през рамо. Косата обрамчваше лицето й като ореол от заслепяваща белота, като слънце, надничащо иззад буреносен облак.
— Още веднъж ви благодаря. Ще намеря пътя навън и сама.
— За мен беше удоволствие.
На вратата Оже спря.
— Мистър Флойд? Така и не ми казахте първото си име?
— Има ли значение?
— Бих искала да го знам. В края на краищата проявихте такова разбиране.
— Името ми е Уендел.
— Не го ли харесвате?
— Винаги ми е звучало като име на наивник. Поради тази причина приятелите ми ме наричат Флойд.
— Всъщност — каза тя — на мен ми харесва. Звучи като име на честен човек, поне така смятам.
— Е, тогава за вас мога да бъда Уендел.
— В такъв случай, сбогом… Уендел.
— Сбогом, мис Оже.
— Верити, моля ви — поправи го тя, след което излезе от кантората и затвори вратата след себе си.
Флойд почака за момент, след което пъхна ръка в джоба си, за да се увери, че пощенската картичка все още беше там.
Харесваше я. Биваше си я и изглеждаше добра жена. Но се чудеше как ли би реагирала, ако бе споменал думите „сребърен дъжд“.
Шестнадесет
Оже затвори вратата след себе си, притискайки чантата и тенекиената кутия към гърдите си така, сякаш всеки момент можеха да отлетят. На площадката пред кантората на детектива стоеше силно гримирана старица и я наблюдаваше с хитър поглед през тежките сиво-сини воали дим от цигарата й. Не каза нищо, ала изразът на лицето й бе едновременно обвинителен и изпълнен с безразличие, сякаш в живота си бе виждала всички възможни грехове и отдавна бе престанала да се тревожи за тях. Очите й за момент отскочиха към тенекиената кутия в ръцете на Оже, след което се разфокусираха, губейки и последната злонамереност, която дотогава се колебаеше в тях. Оже се канеше да тръгне по стълбите за долния етаж, когато забеляза, че друга жена — далеч по-млада от първата, с черна коса, привързана отзад с червен шал на точки — е застанала на колене и мие стъпалата.