Рестарт [bg]

— Спри! — крещя аз след колата. Но тя, разбира се, изчезва в дъжда.

— Господин Тейн, моля ви, върнете се вътре — призовава ме гласът зад мен. Обръщам се към велосираптора. Той стои на верандата си. Забелязвам, че вече е облечен в непромокаемо яке. Дясната му ръка е пъхната в джоба. — Това е ужасно недоразумение — съобщава ми той, надвиквайки шума на дъжда. — И бих искал да се възползвам от възможността да ви обясня какво точно става.

Прокрадва се към мен, докато говори. Прави го бавно, почти незабелязано.

Поглеждам към моята къща. Вратата е разтворена и светлината от фоайето — жълта и гостоприемна — се излива на верандата. Велосирапторът приближава и бавно слиза по стълбите на двора.

— Ситуацията е крайно интересна, разбирате ли — не спира да говори той. — Бих могъл да ви обясня на чаша кафе, а? По съседски, нали? Ще ми направите ли компания на чаша кафе? — Ръката му продължава да е в джоба, но вече е достатъчно близко, за да разбера, че издутината в джоба му не е само от една ръка.

Обръщам се и побягвам през улицата, газейки до глезените във водата, която вече блика обратно от канализационните шахти, после хуквам нагоре по лекия наклон на моя двор. Поглеждам през рамо и виждам, че велосирапторът тича след мен. Това, разбира се, отменя поканата му за разговор на кафе. Подхлъзвам се на мократа трева и съм на път да падна по задник за втори път. Но в последния момент запазвам равновесие и продължавам да бягам, залитайки, напред. Изтичвам нагоре по дървените стъпала на верандата, влизам в къщата и затръшвам вратата зад себе си под носа на руснака, който ме е настигнал и е протегнал ръка.

Слагам резето. Облягам се на вратата, поемам си дъх и в същия миг си спомням за издутината в джоба на мъжа. Отдръпвам се крадешком от центъра на вратата.

Но почукването след няколко секунди е кротко… почти по съседски.

— Господин Тейн, няма да ви сторя нищо лошо. Просто исках да поговорим. Имате джентълменската ми дума.

Оглеждам фоайето. Мокрите ключове на Либи за колата са на страничната масичка. Вземам ги и ги пускам в джоба си.

— Господин Тейн пак се разнася гласът от другата страна. — Да седнем като нормални хора и да пийнем нещо заедно, какво ще кажете?

— Махай се — крясвам аз през вратата. — Не искам да пия нищо. Остави ме на мира!

Знам, че съм в безопасност, докато руснакът се намира от външната страна на дебелата врата, докато чувам гласа му и докато знам къде точно се намира.

— Махай се! — отново изкрещявам аз.

Този път няма отговор.

Пристъпвам към вратата и поглеждам през шпионката. Верандата е празна. Руснакът никакъв не се вижда.

Правя бърза инвентаризация какво имаме долу. В кухнята виждам прозорците, надеждно затворени и заключени. Но в дневната вратата към двора е леко открехната. Хвърлям се към нея през фоайето и през дневната покрай дивана. Сграбчвам дръжката и я блъсвам. Ключалката щраква. Отвън светкавица раздира небето и осветява руснака, който стои на сантиметри от мен, само че от другата страна на стъклото. Пръстите му са върху дръжката на вратата. Дърпа я.