Лунен танц
- Автор: Стюарт Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вангелова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунен танц». Краткое содержание книги:
На Джулиет й стана лошо. Нямаше да се отърве тази нощ.
— И защо мислиш, че това ще я заинтересува?
— О, не мисля така. Но името на семейството вече е опетнено от един скандал и не мисля, че тя ще допусне още един. А и може би не знае точно в коя къща живее синът й.
— Значи, ти имаш намерение да я изнудиш?
— Каква груба дума! Искам просто да се уверя, че нашето финансово състояние ще продължи да се подобрява.
— Значи, ще си мълчиш за семейство Ромни? Но срещу известна сума? — с надежда в гласа запита тя.
Лемур се усмихна. Острите му жълти зъби просветнаха като зъбите на акула.
— Не, няма да си мълча. Но ще убедя старата дама в противното и мисля, че това ще бъде напълно достатъчно. Ти си се омъжила за умен мъж, скъпа Джулиет. Дяволски умен мъж. Още не си го разбрала, нали така? Мислеше, че си обвързана с предсмъртното желание на баща си и че си намерила друг баща, който да се грижи за теб. Но аз те изненадах, нали? Аз си имам тайни кътчета, за които ти дори не подозираш.
— Ти ме изненада — едва чуто каза тя. — Ти би изненадал и баща ми, ако беше жив. Той си мислеше, че добре се е погрижил за мен.
— Не точно. Виждаш ли, аз му казах, че между нас вече има връзка, но че ти се срамуваш да говориш за това.
— Той не би повярвал на тези думи! — ядосана извика тя.
— Ти забравяш, че той беше на смъртното си ложе. Че беше почти в безсъзнание. Той все още не беше очарован от идеята да се омъжиш за мен, затова си позволих нещо повече. Казах му, че носиш моето дете.
— Ти си чудовище — прошепна тя.
Той присви очи.
— Отиди си легни и ме чакай, Джулиет. Моята среща с лейди Ромни няма да трае дълго. — Той се усмивка — лека, злобна усмивка. — Не си прави труда да се събличаш. Искам да се насладя на акта. Искам те в момчешки дрехи.
И Джулиет се изправи — спокойно и грациозно. Беше скрила острия кухненски нож в жакета си. Тръгна нагоре по стълбите.
Глава 19
Джулиет не би повярвала, че може да заспи. Стаята, която трябваше да сподели със съпруга си, беше малка и лошо обзаведена. По-добрите стаи очевидно бяха оставени на разположение на лейди Марджъри. В тяхната стая имаше само един стол с права облегалка и едно хлътнало легло. Тя не си въобрази, че може да отложи или да подобри нещата, като се свие на топка на стола. Легна върху завивките и затвори очи. Ръцете почиваха свободно от двете страни на тялото й. Ножът беше пъхнат под жакета й. Не можеше да предотврати неизбежното. Единственият начин да го направи може би беше да се хвърли през прозореца, но тя не би избрала пътя на страхливците. Бяха й останали много малко неща, включително и гордост, но тя с радост би жертвала и нея в името на Фелън. Подобна жертва обаче би била безсмислена. Трябваше да отвлича вниманието на съпруга си и да не му подсказва нито с думи, нито с жест, че жадува отмъщение. А после… ако ножът не свършеше работа, щеше да измисли нещо друго.
Беше толкова уморена. Не беше спала като че ли от векове. Би дала всичко за няколко часа безметежен сън. Но трябваше да стои будна, трябваше да събере всичките си сили. Пълното съзнание беше единственото възможно средство да се защити от Лемур и онова, което той щеше да й стори.
Слушаше шумовете, които старият хан издаваше — гласовете в мрака, свиренето на вятъра в клоните на дърветата, хлопането на прозорците. Някъде отдалеч долетя приглушен вик, който почти веднага заглъхна. Нищо повече не я обезпокои. И тя заспа. Сънува Фелън. Събуди се в студената утрин и погледна смъртта в лицето.
Не се помръдна. Беше се вцепенила. Очите, които се взираха в нея, бяха малки, черни и в тях светеше лудостта. Жената беше много стара. Не приличаше на нито една от жените, които Джулиет беше виждала през живота си. Но тя веднага се досети, че това е майката на Фелън.
— Май беше заспала, красавице моя? — тихо и монотонно заговори лейди Марджъри. — Отдавна седя тук и те чакам да отвориш очи. Имаш здрав сън. А това може да бъде и много опасно. Можех да ти прережа гърлото, докато спиш, без въобще да се събудиш. Кръвта ти щеше да изтече и никой нямаше да разбере. Е, подобна смърт не е никак красива — каза тя и прокара пръсти по острието на нож, изцапан със стари петна кръв, — но има предимството да бъде бърза и тиха. Съпругът ти дори не издаде звук.
Тя седеше в долния край на леглото — слаба, прегърбена фигура. Джулиет не помръдваше, завладяна от неописуем ужас. В леглото имаше още едно тяло, но то вече не дишаше. Тя обърна глава, съвсем леко и съвсем малко, и видя, че тялото е на съпруга й. Гърлото му беше прерязано от край до край и приличаше на втора уста, която беше широко ухилена. Той плуваше в собствената си кръв.