Порно

— Така, Пол, би ли подписал това?

— Много си бърз — казва той, слагайки очила, очевидно далекоглед и проучва фактурата и чека. — Не може ли това да почака… Какво… това са парите за образователното видео… и къде отиват? Не съм виждал такива фактури. Какво е Банана Адзури филмс?

Оглеждам просторния, солиден, облицован с дърво бар и огромните му прозорци.

— Това е моята филмова компания. Нарекох я на квартал Банана флетс, който се намира зад ъгъла и където съм израснал, с една елегантна препратка към италианското ми потекло.

— Но… защо?

— Ами — обяснявам, — Шон Конъри нарече своята компания Фаунтинбридж Филмс, защото там е родното му място. Просто ми се стори адски стилно.

— Какво общо има това с образователния видео-проект „Бизнесът срещу дрогата“?

— Абсолютно нищо. Парите ми трябват да финансирам отчасти филм, наречен „Седем тека за седмина братя“. Има някои първоначални разходи. Става дума за развлекателен филм за възрастни или ако искаш, порнографски филм.

— Но… но… какво, по дяволите, е това! Не можеш да направиш такова нещо! В никакъв случай! — Пол се изправя, сякаш възнамерява да ме удари. Въобще не съм се пазарил за подобно развитие.

— Виж, ще върна парите, когато всичко се задвижи — обяснявам успокояващо. — Това е бизнес. Понякога се налага да вземеш от Питър, за да дадеш на Пол или обратното — усмихвам се, мислейки си за холандския дистрибутор на порно, Петер Мурен или още известен като Миз.

Пол става и тръгва да си ходи. Той спира и ме сочи.

— Ако очакваш да разпиша това, значи си откачил. И направо ще ти кажа: отивам право в Комитета и в полицията и ще им обясня що за мошеник си!

Вдига прекалено много шум. Слава богу, барът е още празен.

— Странно — отвръщам, — мислех си, че си наясно с правилата на играта. Грешил съм — вадя копие на записа. — Шефът ти може да се поинтересува от това, приятел. Ако искаш, можеш да я унищожиш, имам още копия. И не само за него. Имам едно за Нюз и едно за копелето от Съвета. Сниман си как дърпаш кока и дърдориш за твоя човек, дето я носи в задника си.

— Сигурно се шегуваш… — казва той бавно, вторачвайки се в мен. После окото му притрепва.

— Честно казано — не — казвам, подавайки му касетата. — Вземи я, ако не ми вярваш — подхвърлям я на масата. — Всъщност, вземи я, без значение, дали ми вярваш или не. И седни.

Той мисли секунда-две. После се свлича съкрушен на мястото си, докато келнерката донася две големи чаши капучино. Тук определено знаят как се приготвя капучино. Но имам чувството, че само ще похаби капучиното това копеле, защото мислите му са другаде, всъщност вероятно вече приспособява вкусовите си рецептори към затворническата храна. Всичко това е много, много повече и от най-лошия му кошмар. Но аз не искам да се влачи наоколо е посърнал вид, защото хората ще забележат и той лесно ще се издаде.

— Не бъди прекалено строг към себе си. Не си първия, който се е изхвърлил и са го сгащили — казвам, мислейки си за Рентън. — Не си и последния. Погледи го като поука. Никога не се доверявай на пич от кварталите с пачка — намигам съзаклятнически, — защото мангизите със сигурност са излезли от джоба на някое задръстено копеле. В случая това си ти — казвам му, сочейки го с пръст. — Но след това ще станеш по-силен. Гаранция.