Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Богатството, демонстрирано от прясно боядисаната в кремав цвят къща, от колата, от блестящо модерно обзавеждане, бързо стана предмет на разговори в квартала и върна много от „добрите“ пациенти, които бяха идвали при доктор Фой в миналото, но постепенно бяха се отдръпнали, когато старият доктор и кабинетът му почнали да губят своя блясък.
Дните на чакане и висене бяха свършени. Във вечерните приемни часове едва смогваше да преглежда всички — жужеше звънецът на предната врата, звънтеше звънчето на вратата на манипулационната, пациенти го чакаха и отпред, и отзад, и той сновеше между манипулационната и кабинета. Следващата стъпка дойде неизбежно. Принуден бе да си създаде система, с която да пести време.
— Слушай, Крис — каза той една сутрин. — Измислих нещо, което ще ми бъде от голяма помощ през тези върхове часове. Ти знаеш, когато съм прегледал някого в манипулационната, се връщам в къщата, за да направя лекарството. Това обикновено ми отнема около пет минути. Ужасяващо прахосване на време, когато бих могъл да дошлифовам някой от „добрите“ пациенти, които чакат в кабинета. Е, схващаш ли системата ми? Отсега нататък ти си моят аптекар!
Тя го погледна със свити от изненада и уплаха вежди.
— Но аз нищо не знам, как ще правя лекарства?
Той се усмихна успокояващо.
— Не се безпокой, мила. Приготвил съм няколко хубави микстури за всичко. Ти просто ще трябва да напълниш шишетата, да им слагаш етикетите и да ги увиваш.
— Но… — в очите на Кристин бе изписано объркване. — О, аз искам да ти помогна, Андрю, само че… Наистина ли смяташ…
— Не виждаш ли, че съм принуден? — той избягваше да я гледа. Изпи остатъка от кафето си раздразнен. — Знам, че в Аберлоу говорех големи приказки за лекарствата. Всичко е теория! Аз… да, сега съм практикуващ лекар. При това всички тези момичета от „Лориър“ са анемични. Една добра микстура с желязо няма да им навреди.
Преди да успее да отговори, звукът на звънчето в приемната го накара да изхвъркне от стаята.
В старите дни тя би спорила, би заела твърда позиция. Но сега с тъга виждаше какъв обрат е настъпил в техните отношения. Вече не тя оказваше влияние, не тя насочваше. Главният двигател беше той.
Кристин заставаше в приличната на дупка аптека през онези трескави часове в манипулационната — да чака краткото му подвикване, докато бързо преминава от обикновените пациенти в манипулационната, към „добрите“ в кабинета. — „Желязо!“ или „Алба!“ или „Газогонно!“ или понякога, когато тя казваше, че желязната микстура се е свършила, нервното изразително излайване: „Какво да е! По дяволите. Каквото ще да е!“
Често работата в манипулационната продължаваше до девет и половина. След това правеха сметките в тежката счетоводна книга на доктор Фой, която бе използвана едва наполовина.
— Боже мой! Какъв ден! — злорадстваше той. — Спомняш ли си онези мизерни първи три шилинга и шест пенса, които получих развълнуван като ученик? Затова пък днес — днес имаме над осем лири в брой.
Той пъхаше парите — тежки купчини монети и няколко банкноти в малкия африканерски чувал за тютюн, който доктор Фой бе използвал за събиране на парите си, и го заключаваше в средното чекмедже на бюрото.
Сега наистина забрави всички свои първоначални съмнения и се гордееше с проницателността си при купуването на практиката.
— Всичко ни върви по мед и масло, Крис — възкликваше той. — Доходна манипулационна и здрава връзка със средната класа. А освен това изграждам и първокласна консултантска практика със собствени усилия. Само стой и гледай какво става.
На първи октомври беше в състояние да й каже да подмени мебелите в къщата. След сутрешните приемни часове с внушителна непретенциозност, която беше новият му маниер, той каза:
— Бих желал днес да отидеш към Уестенд, Крис. И иди при Хъдзън или при Остли, ако ти харесва повече. Иди в най-добрия магазин. И купи всички нови мебели, които искаш. Вземи две гарнитури за спални, гарнитура за всекидневната, вземи всичко.
Тя го погледна мълчаливо, а той с усмивка запали цигара.
— Това е едно от удоволствията да имаш пари. Мога да ти дам всичко, което искаш. Не мисли, че съм скъперник. Господи, не! През всички трудни времена ти се държа мъжки, Крис. Сега започваме да се радваме на добрите времена.
— Като поръчваме скъпи, лъскави мебели и меки фотьойли от Остли.
Той не усети горчивината в гласа й и се засмя.
— Точно така, мила. Крайно време е да изхвърлим тези стари боклуци на „Риджънси“.
Сълзи бликнаха от очите й. Тя избухна:
— В Аберлоу не ги смяташе за боклуци и те не са боклуци. О, това бяха истински дни, това бяха щастливите ни дни!