Дневен патрул
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Васильев Владимир Николаевич
- Серия: Патрулите #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дневен патрул». Краткое содержание книги:
Вие вече знаете историята на Нощния патрул. Сега е време да научите и историята на Дневния патрул.
Послушайте, за себе си ще ви разкажат прокълнатите и проклинащите, онези, които ценят свободата повече от всяка Светлина, онези, чиито съдба ги е обрекла да черпят от живота, а не да дават.
И тогава може би ще разберете, че не всичко във вечната война между Доброто и Злото е толкова просто.
— Опитайте — изрече с удоволствие Антон. — Няма да споря, ще изпълня нареждането. От начало до край. Само че нали на вас това не ви е необходимо? Не ви трябва послушен изпълнител без никаква собствена инициатива?
Хесер разпери ръце:
— Добре. Убеди ме. Искам да те попитам нещо, Антоне…
— Първо ми отговорете… за Огледалото.
— Слушай тогава. Огледала са се появявали девет пъти — ако броим документално регистрираните и доказани случаи. От тези девет случая само два пъти Огледалото е било на наша страна. Последните три появи на Огледала са на страната на Тъмните, всеки път, когато се е забелязвало значително предимство на силите на Светлината и се е планирала… планирала се е една или друга мащабна операция. Борбата с Огледалото е невъзможна, то отблъсква всяка магическа атака, издигайки се до равнището на противника си, а от обикновените нападения се отбранява с магически средства. Може само да се избере кой да бъде пожертван — десетина-двайсет редови магове или някой от Великите.
— И вие решихте да му дадете Тигърчето и Светлана.
— Нищо не съм решавал! Първо, докато не загина Тигърчето, не бях сигурен, че наистина си имаме работа с Огледало! — Хесер тропна с юмрук по масата, разливайки бирата. — А и никой не трябваше да загива, всичко трябваше да завърши или с пленяването на Рогоза, което би означавало, че той не е никакво Огледало, а обикновен емисар, минаващ през Москва, или с нашето отстъпление. Изобщо не очаквах, че нервите на Тигърчето няма да издържат!
— Тя беше доста импулсивна девойка.
— Не, Антоне. Не си прав. Тя беше енергична и импулсивна, но прекрасно владееща се Различна. И това нейно избухване… — Хесер замълча за момент. — Изглежда бях подценил симпатията й към Андрей Тюнников…
— Те се срещаха често напоследък — призна Антон. — Той даже ходеше при нея на вилата й, а всички знаем, че Тигърчето ценеше много уединението си. И когато Андрей… а той пък защо се напъха в стаята на този Рогоза?
— За да се направи на герой пред Тигърчето… — въздъхна Хесер. — Ех, момчета и момичета, млади-зелени, перчите се едни пред други, хвалите се с магия, бойни белези, талисмани и как сте успели да се опазите… Защо у вас има толкова много от хорската глупост?
— Защото сме хора. Различни хора, но хора. И не ставаме веднага истински Различни.
Хесер кимна:
— Отново си прав, Антоне. Трябва да преживееш един пълноценен човешки живот, осемдесет или сто години, да изгубиш близките си и роднините си сред хората, да видиш колко смешни са политиците, строящи хилядолетни империи, и философите, творящи вечни истини за едно-две поколения… едва тогава ставаш Различен. А докато живееш първия си, обикновен човешки живот, си оставаш човек. Дори да умееш да влизаш в Сумрака, да правиш заклинания и да проследяваш линиите на реалността… Ти все още си човек, Антоне. И Светлана е човек. И Тигърчето… и Андрейка… бяха хора. И Мракът ви хваща заради човешкото у вас. Заради слабостите, емоциите…
— Нима любовта е слабост?
— Ако любовта е в теб — тогава е сила. Ако ти си в любовта — тогава е слабост.
— Засега не умеем да се държим по друг начин.
— Умеете, Антоне. С усилие, но умеете… — Хесер го погледна в очите. — Е? Продължаваш ли да ми се сърдиш?
— Не. Вярвам, че сте се опитали… да постъпите по най-добрия начин.
— Да, опитах се. И най-чудното е, че се справих.
— Гибелта на Тигърчето и Андрей, безсилието на Светлана — това означава, че сте се справили? — възкликна възмутено Антон.
— Да. Защото другите възможности бяха значително по-лоши. И колкото и странно да звучи, случилото се е в полза не само на Завулон и неговите кученца.
И Хесер се усмихна. Студено, иронично. Недобра усмивка, многообещаваща.
— Така или иначе това няма да помогне на Светлана… — започна Антон. И млъкна, защото Хесер поклати глава:
— Всичко тепърва предстои, Антоне. Всичко едва сега започва.
Шефът на Нощния патрул наля по още една халба бира, отпи и се облегна назад в креслото.
— Борис Игнатиевич…
— Антоне, всичко ми е ясно. Ти си уморен. И аз съм уморен, всички ние сме уморени и изпълнени с горчивина, болка, тъга. Но ние сме на война, която съвсем не е свършила. Ако искаш да излезеш от нея — излизай. Живей като обикновен Светъл. Но докато си в Патрула… В Патрула ли си, Антоне?
— Да!
— Чудесно. Харесва ли ти бирата?
— Харесва ми — измънка Антон.
— И това е чудесно. Защото отиваш в родината на тази божествена напитка. В Прага.
— Кога? — попита объркано Антон.
— Утре сутрин. По-точно — през деня, сутрешният полет ще бъде отложен за шест часа и ще се наложи да хванеш транзитен полет.