Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
Пърсел стана. Беше разочарован, отвратен.
— Ще правиш каквото искаш — каза студено той. Сам трябва да решиш.
— Добре, няма да стрелям, това е то — заяви уплашено Джонсън. — Можете да им кажете на черните…
Пърсел не отговори. По Западния булевард се зададоха Хънт и Джонс. Той им махна с ръка.
— Отивам си — каза изведнъж Джонсън. — Не искам да закъснявам.
И като взе пушката си, кимна и си тръгна. Пърсел не отвърна на поздрава му. Гледаше как Джонс слиза по Западния булевард. Редом с грамадния Хънт, Джонс приличаше на момченце, което подскача до баща си.
— Прогонихме ли го? — извика отдалеко Джонс.
Той беше с празни ръце, но Хънт беше с пушка, като Джонсън. Уайт бе предал навярно на мнозинството нареждане никой да не се движи без оръжие.
— Подплашихме ли го? — извика със смях Джонс.
Пърсел го гледаше да приближава. Чудесен детски дар беше забравата! Миналия ден, когато бе научил за смъртта на Меоро и Кори, Джонс бе плакал безутешно. Днес вече подскачаше отново. За неговата буйна кръв, млади мишци и непокътнати нерви, всичко се превръщаше в удоволствие, всичко беше игра.
— Къде е Бейкър? — запита Пърсел.
— Отиде сутринта на риболов.
— Сам?
— Намусил се беше.
Грамаден, червенокос, Хънт се бе изправил край тях и ги гледаше отвисоко с бледите си очички. Държеше нехайно пушката си. За огромния му пестник тя сигурно не беше по-тежка от палка на диригент.
— Защо трябва да влача това нещо? — изръмжа неочаквано той като размаха недоволно оръжието пред себе си.
Цевта беше насочена срещу гърдите на Джонс, който побърза да я наведе.
— Ей, по-полека! — извика той. — Не ми се мре!
Пърсел изгледа Хънт и отвърна отривисто:
— Мак Лауд ти е казал.
Хънт се обърна цял към него, сякаш вратът му беше завинтен за тялото.
— А защо ми е казал Мак Лауд?
— Защото таитяните избягаха в гората.
Уайт сигурно му бе съобщил вече за бягството на таитяните, но вестта очевидно не му бе направила никакво впечатление. Не виждаше никаква връзка между нея и носенето на пушката.
— Днес пушка — изръмжа той като погледна оръжието си с едновременно жално и сърдито изражение. — Вчера пушка. Всеки ден пушка. Защо?
И тъй като Пърсел мълчеше, той продължи:
— Вчера Мак Лауд каза: „Ела с пълна пушка.“ И Джоно идва — продължи той, като потупа червеното руно по гърдите си. — Идва с пушка, ама не пълна. И днес също.
Прицели се в гърдите на Джонс и натисна спусъка, който щракна.
— Ех, че ме изплаши! — извика Джонс.
— Защо ми е пълна пушка? — продължи Хънт като опря цевта в корема му.
— Питай господаря си — отвърна Джонс и отмести оръжието. — Не съм ти казвал аз да идваш с пушка. Почва да ми дотяга — продължи полугласно той като погледна Пърсел. — Откато сме тръгнали, не престава да ме пита защо. А не слуша, като му обяснявам.
— Хич нищо не знам — изръмжа ненадейно Хънт, сякаш отговаряше на забележката на Джонс. — И откъде ще знам нещо — продължи той като се клатушкаше и поглеждаше жално. — Никой нищо не ми казва.
Вдигна към устата грамадния си пестник и започна да го хапе с жално ръмжене. Приличаше на огромна мечка, която си е набола лапата с трън и не може да го извади. Докато хапеше така ръка и стенеше, бледите му очички се местеха непрестанно от Джонс към Пърсел, сякаш ги молеше да му обяснят веднъж завинаги мъглявия неразбираем свят, който го заобикаляше.
— Мак Лауд ще ти каже — обади се Пърсел. — Ти не гласуваш с нас, а с него.
— Гласувам ли? — повтори Хънт.
— Вдигаш ръка.
Хънт вдигна послушно ръката, която хапеше.
— Това ли е да гласуваш?
— Това.
Пусна ръка, вдигна грамадните си рамене и повтори жално:
— Отде да знам. Никога нищо не ми казват.
После, без да дочака Джонс и Пърсел, тръгна с едри крачки към Източния булевард. Пушката, люшкана в исполинската му ръка, приличаше на детска играчка.
Когато стигна пред входа на Мак Лауд, Пърсел се изненада от тишината, която го посрещна. В полумрака на стаята съзря с мъка само неясни фигури, до които стърчаха пушки. Пристъпи една крачка и се спря смаян. Обут, закопчан до горе, с вратовръзка, важен и величествен, сякаш се намираше в кабината на „Блосом“, Мезън седеше насред стаята, а Мак Лауд беше от дясната му страна.
Пърсел занемя. Мак Лауд също мълчеше. Само се усмихваше.
— Добър ден, капитане — поздрави най-после Пърсел.
— Хм! — отвърна изпъченият Мезън, втренчил неодобрително сиво-синкавите си очи в акуловия зъб, който се мяташе до бузата на Пърсел.