Сенчеста зона

Дори и Джими Джип не научи нищо, а той определено имаше мотив да го открие, за да е сигурен, че Делрей ще го подкрепи на предстоящото изслушване за Джорджия. Но не беше чувал и някой да е поръчвал убийството му, нито да е поръчвал наскоро чистач.

Не, заключи Делрей. Отговорът беше очевиден, не биваше повече да си затваря очите: Брент го бе изпързалял.

Той провери при Държавна сигурност, дали някой от неговите доносници, без значение дали Брент или друг, е запазил полет за някъде. Не беше, въпреки че всеки професионалист знаеше откъде да си купи документи за самоличност.

— Скъпи?

Той подскочи при познатия глас и погледна към вратата. Серина стоеше на прага с Престън на ръце.

— Изглеждаш разстроен — каза тя и се вгледа внимателно в него.

Делрей не спираше да се учудва на факта колко много приличаше тя на Джейда Пинкет Смит, актриса и продуцент.

— Легна си умислен, сега пак изглеждаш умърлушен. Подозирам, че мислиш и докато спиш.

Той понечи да я излъже, но се отказа.

— Мисля, да. Мисля, че вчера ме изгониха от работа.

— Какво? — изненада се тя. — Макданиъл те е уволнил?

— Не го каза направо… дори ми благодари.

— Но…

— Но има „благодаря“ и „благодаря“. Неговото означаваше „взимай си парцалките и да те няма“… Нека просто да кажем, че засега нямат нужда от услугите ми. Същата работа.

— Знаеш ли, прекалено много разсъждаваш.

— Той непрекъснато забравя да ми се обади и да ме информира как върви разследването.

— Онова с електрическата мрежа ли?

— Да. Все други ми се обаждат. Линкълн, Селито, асистентът на Макданиъл.

Делрей не искаше да мисли за другия източник на лошото му настроение: кражбата на онези 100 000 долара.

Но най-много се ядосваше от факта, че повярва на приказките на Уилям Брент за солидна следа и уверенията му, че ще помогне да спрат тези ужасяващи атаки. Но информаторът му изчезна, а с него и следата.

Серина влезе в стаята, седна до него и остави Престън в скута си, който грабна енергично големия палец на баща си, залюля го и прогони част от мрачните мисли.

— Съжалявам, скъпи — каза нежно тя.

Той обърна глава към прозореца и се загледа в квадрата от жилищни сгради и зад него към каменната стена на Бруклинския мост. В съзнанието му се появиха строфите от „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман.