Предателството на Борн
- Автор: Лустбадер Ерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Божкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Предателството на Борн». Краткое содержание книги:
Секунда по-късно сънят го завладя. Сорая се просна на пода край нара. Тя разпери ръце, Олександър се сгуши до гърдите й. Беше изпълнена с тревога и лошо предчувствие. Ами ако Борн беше прав? Последствията от една такава схема биха били ужасяващи, немислими. Тази мисъл завладя съзнанието й изцяло.
— О, Олександър — прошепна. — Какво да правим?
Боксерът вдигна муцуната си към нея, облиза лицето й.
Тя затвори очи, започна да диша по-дълбоко. Постепенно, усещайки успокояващото равномерно туптене на сърцето на Олександър, тя се предаде на съня.
Двайсета глава
Матю Лърнър и Джон Мюлер се бяха запознали преди десет години случайно в един публичен дом в Банкок. Двамата мъже имаха много общо помежду си, освен ходенето по курви, пиенето и убиването. Както и Лърнър, Мюлер бе самотник, самороден гений в тактическите операции и стратегическите анализи. В момента, в който се срещнаха, те разпознаха нещо един в друг, което ги привлече, макар Лърнър да бе от ЦРУ, а Мюлер от АНС.
Лърнър, който вървеше към терминала на летището в Одеса, приближавайки се към мишената си, си мислеше за Джон Мюлер и за всичко, което Мюлер го бе научил. Точно тогава телефонът му иззвъня. Беше Уелър от вашингтонската полиция, където Лърнър имаше много сътрудници.
— Какво става? — попита Лърнър, щом разпозна гласа на сержанта.
— Реших, че би искал да знаеш. Овъртън е изчезнал.
Лърнър спря, подхвърлян от потока пристигащи и заминаващи пътници.
— Какво?
— Не се е явил за смяната си. Нито си вдига телефона. Не се е прибирал у дома. Потънал е вдън земя, Мат.
Мозъкът на Лърнър заработи трескаво, мярна двама минаващи милиционери. Те спряха за момент да поговорят със свой колега, който приближаваше отсреща, след това продължиха — погледите им бяха бдителни.
След продължителното мълчание Уелър рискува да каже още нещо.
— Овъртън работеше по твой случай, нали?
— Това беше преди известно време — каза Лърнър. Това, което Овъртън правеше за него, не бе работа на Уелър. — Хей, благодаря ти за сведенията.
— За това ми плашат — каза Уелър, преди да затвори слушалката.
Лърнър се вкопчи в дипломатическото си куфарче и продължи към терминала. Инстинктът му подсказваше, че Овъртън не просто е изчезнал той бе мъртъв. Въпросът, който си задаваше, е как Ан Хелд го е убила. Защото знаеше с категоричност — както че се намираше на терминала на одеското летище, — че именно Хелд стои зад смъртта на Овъртън.
Сега трябваше да обмисли вероятността да е подценил сериозно кучката. Ясно бе, че не се е уплашила от проникването на Овъртън в дома й. Както и че е решила да отвърне на удара. Лошото беше, че той е толкова далеч. Би му доставило удоволствие да премери сили с нея. Но за момента преследваше по-едра риба.
Извади телефона си и набра номер във Вашингтон, който не бе включен в телефонния му указател. Почака малко, докато обаждането премине през обичайните мерки за сигурност. След това чу познат глас:
— Здравей, Мат.
— Здрасти, Джон. Имам интересна задача за теб.
Джон Мюлер се засмя.
— При теб всички задачи са интересни, Мат.
Така си беше. Накратко Лърнър описа Ан Хелд, осведоми Мюлер за развитието на ситуацията досега.
— Усложненията те хванаха неподготвен, а?
— Подцених я — призна Лърнър. Двамата с Джон нямаха тайни един от друг. — Не прави същата грешка.
— Разбрано. Ще се погрижа за нея.
— Наистина го имай предвид, Джон. Тя е опасна кучка. Разполага с ресурси, за които дори не подозирам. Никога не съм си представял, че е способна да отстрани Овъртън. Но не прави нищо, преди да говориш с министъра. Играта си е негова, решението дали да действаме или не — също.
Доктор Павлина го чакаше точно зад линията на гишетата на служба „Митници и имиграция“. Лърнър не се бе замислял, но по името й би трябвало да е разбрал, че е жена. Сега тя бе резидентът на ЦРУ в Одеса. Жена. Лърнър си отбеляза наум да направи нещо по въпроса, когато се върне обратно във Вашингтон.
Доктор Павлина бе привлекателна жена, висока, едрогърда, внушителна, гъстата й тъмна коса бе посребряла, макар по лицето й да не личеше да е на повече от четирийсет години.
Прекосиха терминала и излязоха навън в следобеда, който се оказа по-горещ, отколкото си бе представял. За пръв път идваше в Одеса. Беше очаквал по-скоро московско време, каквото на няколко пъти му се бе налагало да изтърпи с мъка.