Магия за зора
- Автор: Керр Катарина
- Серия: Кралство Девери #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Магия за зора». Краткое содержание книги:
— Ти ли си сребърният кинжал, който пита за лорд Перин?
— Да, аз съм, а теб какво те засяга?
— Нищо, но може да имам сведения, които да ти дам, стига да платиш съответната цена.
Родри извади два сребърника от кесията си и ги сложи между пръстите си. Амбулантният търговец се усмихна.
— Идвам насам от югоизток. Прекарах една нощ в малък селски хан на около трийсет мили от тук. Опитвах се да поспя до зазоряване, но чух някой да крещи на двора пред конюшните. Подадох си главата от прозореца и видях нашия Перин да се кара с русото момиче. Тя като да го напускаше, а той й крещеше да не си тръгва.
Родри подаде първия сребърник.
— „Ще намеря никой“, казваше тя — продължи човекът. — Стори ми се дяволски странно нещо, затова някак ми се запечата в ума.
— Сигурно. А каза ли къде е този „невин“?
— Всъщност не каза. Но рече на милорда, че ако се опита да я последва към Кермор, ще му отреже топките със сребърния си кинжал.
Родри се изсмя и му подаде втората монета, сетне бръкна за още една.
— Благодаря ти, човече, и се радвам, че не си могъл да поспиш един час повече онази нощ.
Когато Родри излезе от конюшнята, Мерик се засмя тихичко под нос. Много беше забавно да накараш сребърния кинжал да плаща за лъжливата информация, която щеше да го заведе към неговата гибел.
Джил се събуди внезапно от тропота на задаващи се коне. Седна и се почуди защо не се беше опитала да избяга, преди Перин да се е върнал. Но вече бе прекалено късно. Бавно се изправи, защото земята сякаш се движеше под краката й. Докато отиваше обратно към лагера, тревата се издуваше и набръчкваше, сякаш ходеше по огромен пухен дюшек.
— Джил! Не се страхувай! Помощта идва, макар — да си призная — не съм най-блестящият възможен отмъстител.
Тя се обърна изненадана и зяпна с отворена уста, докато мъжът слезе от коня си от другата страна на поляната. Отначало помисли, че е Родри, но гласът и светлата коса не съответстваха. Сетне си спомни кой е.
— Саламандър! О, богове!
И внезапно заплака, хлипаше превита на две, като се мяташе ту на една, ту на друга страна, докато той не изтича и не я притисна силно.
— Плачи, плачи, малката ми. Всичко е наред, поне донякъде. Била си омагьосана, но сега всичко свърши.
— Значи е наистина така? Деомерец ли е той?
— Не съм сигурен в това, но си била истински и добре омагьосана. Къде отиде?
— Да краде кон от някого.
— Заедно с фъшкиите, без съмнение. Този момък изглежда все по-странен и по-странен.
— Прав си, и още как. Моля ти се, трябва да се махаме, преди да се е върнал.
— О, не е така, защото искам да му кажа едно-две нещица.
— Но той е деомерец!
Саламандър лениво се усмихна.
— Време е всички истини да излязат наяве. И аз съм деомерец.
Тя се отдръпна и го зяпна.
— Та как тогава ще знам, че си била омагьосана, и как иначе щях да те намеря? А сега, хайде. Да оседлаем и приготвим коня ти. Искам да прокълна този тип да върви в третия ад, а сетне трябва да сме на път. Родри е далеч пред нас.
Като чу името на Родри, тя отново започна да хлипа. Саламандър я притисна в прегръдката си.
— Хайде, хайде, малката ми. Помни, че си дъщеря на войн. Ще има време за сълзи, когато се отдалечим достатъчно от тук. Ще го намерим твоя Родри.
— О, боговете да са ми на помощ, не зная дали брат ти ще пожелае да ме вземе отново.
— Моят… слушай, как го разбра?
Настойчивият му тон спря сълзите й.
— Аз… такова, сънувах истински сън. Видях баща ти.
— Богове! Ако имаш такава способност и този тип въпреки това… да де, може да е малко по-силен, отколкото смятах, но проклет да съм, ако побягна, преди да съм го видял. Нека оседлая коня ти, а ти ми разкажи.
Доколкото можа, Джил разказа за Перин и събитията през последните няколко дни, но й беше трудно да намира думи, за да говори в някакъв ред или дори да си спомни всъщност колко време пътува с Перин. Понякога й се струваше, че това са няколко години, друг път — месеци. Стресна се, когато Саламандър й каза, че е било най-много две седмици. Той слушаше и все повече се ядосваше, докато най-накрая прекъсна последното й несвързано изречение, махвайки с ръка.