Сбогом на глупаците

Прозорците на някои от къщите светеха и можех да виждам какво става в стаите. Това винаги ме бе изпълвало със странно усещане, все едно, че гледах документален филм на Атънбъроу: човешки същества в тяхната естествена среда. Като млад войник в Северна Ирландия в края на седемдесетте част от работата ни бе да се „крием“ — да се притаяваме в сенките, да наблюдаваме и слушаме, с надеждата да зърнем някого с оръжие. Беше удивително да гледаш какво правят хората в автомобилите или стаите си и не чак толкова удивително да виждаш какви ги вършат в спалните си. Понякога наблюдавахме часове наред, по време на дежурство. Наистина ми доставяше удоволствие. Тук хората просто миеха чинии или гледаха телевизия и навярно в момента се безпокояха за въздействието на серийното убийство върху цените на недвижимите имоти в квартала.

Зад къщата имаше само обикновена електрическа крушка с ключ до вратата на верандата. Спомнях си, че я бях включвал за градинското парти.

Погалих Кели по косата и й се усмихнах. После бавно и тихо разкопчах ципа на сака и извадих от него каквото ми трябваше. Приближих уста до ухото й и прошепнах:

— Оставаш тук. Много е важно да пазиш тези неща. Ще можеш да ме виждаш хей там, ясно ли е?

Тя кимна и аз тръгнах.

Стигнах до вратата на верандата. Първо — най-важното: да видя дали е заключена. Заключена беше. Извадих фенерчето и проверих дали отгоре и отдолу на касата има резета. Няма полза да отключваш ключалка, ако вратата е затворена и с резета.

При нормални обстоятелства следващият ход е да потърсиш резервен ключ — защо да си губиш времето с шперцове, ако само на сантиметри от теб е скрит ключ? Някои хора продължават да ги оставят, закачени от другата страна на пощенската кутия. Други го крият под кошче за смет или зад малка купчина камъни до вратата. Ако в градината има осветителен стълб, често си струва да опипаш около основата му. Ако трябва да има резервен ключ, той почти винаги е някъде по естествения път към вратата. Но това беше къщата на Кев: нямаше да открия наоколо резервни ключове. Наметнах се през глава с фотографското покривало, захапах фенерчето и се хванах на работа с отключващото устройство. Не ми отне много време.

Внимателно отворих вратата, дръпнах завесата и погледнах в дневната. Първото, което забелязах, бе, че всички други завеси и капаци са затворени. Това беше добре. Второто нещо, което ми направи впечатление, бе непреодолимата миризма на химикали.