Хищникът
- Автор: Картър Крис
- Серия: Робърт Хънтър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Хищникът». Краткое содержание книги:
После Рей повдигна единия край на леглото, така че да изправи жена си, и го бутна до отсрещната стена.
От очите на Андрю потекоха сълзи.
Баща му извади двуцевката си от кутията върху гардероба, седна пред Емили, кръстоса крака, сложи пушката на коленете си и зачака.
Не се наложи да чака дълго. След няколко минути Емили отвори очи. Опита се да изпищи, но шевовете не й позволиха. Невярващите й очи се втренчиха в лицето на съпруга й.
Той й се усмихна.
— Това ли искаше, Емили? — Тонът му се беше променил и бе станал спокоен и разбиращ, сякаш изведнъж беше намерил вечен покой в душата си. — Ти си виновна за всичко. Дано да гориш в ада. — Рей наклони глава назад и сложи двете дула на пушката под брадичката си. Пръстът му обви спусъка.
Емили се сви в предчувствие на онова, което щеше да се случи, осъзнавайки какво е направил Рей. Той се беше побъркал напълно. Тя беше сигурна, че съпругът й е убил сина им и любовника й. Съдържанието на стомаха й се изстреля към зашитата й уста. Емили изпадна в паника и започна да се дави. До белите й дробове не стигаше кислород.
Рей си пое дълбоко дъх и натисна спусъка. И в онази последна част от секундата, точно преди да се освободят ударниците на пушката, той ги видя, скрити между дъските на тавана. Видя ги, защото светлината се отрази в тях и те мигнаха.
Рей видя ужасените очи на сина си, които гледаха право в него.
102.
Тя се свести, но не отвори очи. Знаеше, че не е била в безсъзнание дълго — най-много десет-петнайсет минути. Когато притиснаха влажната кърпа до носа и устата й пред вратата на дома й, тя веднага разпозна характерната миризма — етер. Освен това осъзна, че както е приклекнала и изненадващо нападната в гръб от по-силен от нея противник, съпротивата би била безсмислена.
Инстинктът й се задейства мигновено. Веднага щом разбра, че нападателят използва анестетик, за да я зашемети, тя знаеше каква реакция се очаква от нея. Включи се в играта, затаи дъх, колкото можа по-дълго, и се престори, че се бори. Несъмнено щеше да изпадне в безсъзнание от еднократното вдишване на етера, но нямаше да е за дълго. Ако съумееше да се държи убедително, че се мъчи да отблъсне нападателя и се задъхва, той щеше да повярва, че е вдишала достатъчно етер, за да бъде в безсъзнание дълго.
И успя.
Нападателят задържа кърпата до носа й не повече от двайсет и пет секунди и после реши, че вече е упоена.
Капитан Блейк остана абсолютно неподвижна и безмълвна. Чу бръмченето на двигателя на колата и усети, че подът под нея често вибрира и се тресе. Леко отвори очи, за да добие по-добра представа къде се намира. Нямаше съмнение, че лежи в тъмното задно отделение на движещ се микробус. Ръцете й бяха завързани зад гърба, но краката й бяха свободни. Това можеше да й даде шанс. Пистолетът, мобилният й телефон и чантата естествено ги нямаше.
Съзнаваше, че засега не може да направи нищо друго, освен да чака.
Умееше да преценява времето и когато спряха, пресметна, че са пътували около час. Микробусът се движеше с умерена скорост през повечето време и това означаваше, че бяха успели да избегнат повечето задръствания, с които беше известен Лос Анджелис. Където и да я водеше, тя беше сигурна, че мястото е извън града.
Барбара чу, че вратата на шофьора се отвори и после се затвори. Той идваше за нея. Време беше за шоу.
Тя бързо се плъзна към задната врата. Щеше да има само една възможност. Притисна колене до гърдите си и зачака. Елементът на изненадата беше на нейна страна. Чу, че вратите се отключват, и се подготви.
Вратите се отвориха и Блейк ритна с всичка сила. Краката й се стовариха върху гърдите на нападателя. За пръв път през живота си съжали, че не ходи на работа с обувки с високи токчета.
Както предполагаше, ритникът изненада похитителя и изкара въздуха от белите му дробове. Той падна по гръб на земята.
Барбара се хвърли напред и се изтласка до ръба на задното отделение на микробуса. Краката й трепереха от страх и от притока на адреналин и не беше сигурна дали ще може да стане. Докато се мъчеше да скочи навън, бързо огледа околността. Бусът беше спрял пред голяма стара сграда, но наоколо нямаше нищо друго, освен дива пустош, избуяла растителност и тесният път, по който очевидно бяха дошли.