Червената пирамида
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Хрониките на Кейн #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: История
Электронная книга - «Червената пирамида». Краткое содержание книги:
Продължихме надолу по течението, сякаш нищо не беше се случило, а тътенът на бързеите зад нас заглъхна.
— Не обичам водопади — отсъдих. — Има ли още?
— Има, но за щастие не са толкова големи — отвърна Баст, явно и нея я беше хванала морската болест. — Навлязохме в…
— В Земята на мъртвите — довърши вместо нея Картър.
Посочи брега, който беше забулен в мъгла. Из мрака се мержелееха странни неща: трепкащи призрачни светлинки, грамадни лица, направени от мъгла, извисили се сенки, които не личеше да са свързани с нещо веществено. Из калта по брега се влачеха стари кости и се съчленяваха с други, за да образуват произволни форми.
— Това, предполагам, не е Мисисипи — казах аз.
— Това е Реката на нощта — избоботи Окървавената секира. — Всяка река и никоя река — сянката на Мисисипи, на Нил, на Темза. Тече през Дуат, има много притоци и разклонения.
— Всичко ми се изясни — промърморих аз.
Гледките станаха по-странни. От време на време виждахме призрачни села — махали от тръстикови колиби, направени от трепкащ дим. Минахме покрай огромни храмове, които сами се рушаха и се изграждаха отново и отново, като на повтарящ се видеозапис. Откъдето и да минеше параходът, срещахме призраци и те извръщаха лица към нас. Към кораба се протягаха ръце от дим. Безмълвно ни викаха сенки, които, щом ги подминехме, се извръщаха отчаяни.
— Залутаните и обърканите — обясни Баст. — Духове, които така и не намират пътя за Съдилището.
— Защо са толкова тъжни? — попитах аз.
— Ами мъртви са — предположи Картър.
— Не, не е само това — възразих. — Те сякаш… чакат някого.
— Ра — каза Баст. — От цяла вечност славната лодка със слънцето на Ра минава всяка нощ по този път, за да се опълчи срещу силите на Апоп. — Тя започна да се озърта притеснена, сякаш си беше спомнила стари засади. — Беше опасно: всяка нощ се водеше битка за живот. Но минеше ли, Ра носеше на Дуат слънчева светлина и топлина и тези залутани духове се радваха, понеже си спомняха света на живите.
— Но това е легенда — напомни Картър. — Земята се върти около слънцето. То никога не пада под земята.
— Нищо ли за Египет не си чувал? — попита Баст. — И да се изключват взаимно, преданията пак могат да бъдат верни. Да, Слънцето е огнена топка в Космоса. Но образът му, който ти виждаш да прекосява небето, животворната топлина и светлина, които то носи на земята — всичко това се е олицетворявало от Ра. Слънцето му е било престол, извор на сила, негов дух. Сега обаче Ра се е оттеглил на небето. Той спи, а Слънцето си е просто слънце. Лодката на Ра вече не изминава своя път през Дуат. Той вече не осветява мрака и най-остро отсъствието му се усеща от мъртвите.
— Точно така — потвърди Окървавената секира, макар че от тона му не пролича да е много разстроен. — Според преданието краят на света ще настъпи, когато Ра се умори да живее и занапред в омаломощеното си състояние. Тогава Апоп ще погълне Слънцето. Ще се възцари мрак. Хаосът ще надделее над Маат и Змеят ще властва навеки.
Дълбоко в себе си чувствах, че това е нелепо. Планетите не можеха да спрат току-така да се въртят. Слънцето не можеше да спре да изгрява.
От друга страна, ето че прекосявах с корабче Земята на мъртвите заедно с един демон и един бог. Ако Апоп също беше истински, не изгарях от желание да се срещам с него.
Пък и, да ви призная, се чувствах виновна. Ако онова, което Тот ми беше разказал, отговаряше на истината, излизаше, че не друг, а точно Изида е принудила Ра да се оттегли на небето. Което по някакъв нелеп влудяващ начин означаваше, че не друг, а аз ще бъда виновна за края на света. Съвсем в мой стил. Идеше ми да се ударя, за да й го върна тъпкано на Изида, но подозирах, че ще ме заболи.
— Ра ще се събуди и ще усети миризмата на sahlab — казах аз. — Би трябвало да се върне.
Баст се засмя, но не весело.
— И светът би трябвало отново да стане млад, Сейди. Де да беше така…
Хуфу изсумтя и показа с ръка напред. Преотстъпи щурвала на капитана и след като изхвърча от кабината, хукна надолу по стълбите.
— Песоглавецът е прав — заяви Окървавената секира. — Не е зле да отидете на носа. Скоро ще се изправим пред предизвикателство.
— Какво предизвикателство? — попитах аз.
— Трудно е да се каже — отговори Окървавената секира, а на мен ми се стори, че съм доловила в гласа му самодоволство. — Успех, господарке Кейн.
— Защо точно аз… — замърморих недоволно.