Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Нямам нищо против да послушам — отвърна тя.
Докс се усмихна малко тъжно.
— Знам. Но ми се довери.
Колкото и да беше удивително, Кей кимна, сякаш наистина му имаше доверие. Докс, реши Тревън, просто имаше подход към хората. Ония хлапета в минивана, който ги взе от „Капитъл Хилтън“, направо се бяха влюбили в него за броени минути. А сега някак си беше накарал жена, в чието отвличане участваше, да повярва, че действа само в неин интерес. На Тревън му се искаше да научи този номер. С удоволствие щеше да го прилага и той.
Докс стана и постави слушалките на Кей, после се приближи до него.
— Ще ти задам един въпрос — прошепна той. — Добре ли познаваш тоя човек?
Тревън се зачуди накъде клони снайперистът.
— Не чак толкова. По нареждане на Хорт го следих в Коста Рика и ето че сега сме заедно в тая шибана операция.
— Значи всъщност не го познаваш.
— Защо питаш?
— Просто искам да вникна в него. Обикновено ме бива да разчитам характерите на хората, но когато се опитам да разчета Ларисън, все едно виждам бели страници. Или сякаш е прекалено тъмно, за да ги видя.
— Да, разбирам какво искаш да кажеш.
— Според теб какво замисля в момента?
— Какво искаш да кажеш?
— Ако беше на негово място и току-що си разбрал, че диамантите са истински, Хортън вече е цивилен, а не ти пука за избиването на някакви си ученици, какво щеше да направиш?
Тревън не отговори. От известно време полусъзнателно размишляваше над същия въпрос. Докс изчака, после попита:
— Нима просто ще вземеш своя дял от диамантите и ще си отидеш?
— Не знам.
— Щото така ще оставиш след себе си много нерешени проблеми.
— Зависи от гледната точка.
— И това е само по отношение на коравосърдечната сметка на коравосърдечния агент. Може да е и още по-лошо.
— Тоест?
— Мислиш ли, че Ларисън има някакви… тайни?
Тревън внезапно и ясно осъзна, че през цялото време погрешно е смятал Докс за възтъп. И със същата внезапност и яснота — че напълно и опасно е сбъркал в това. Зачуди се колко хора са стигали до същото заключение в мига преди снайперистът завинаги да угаси светлината в очите им. Предполагаше, че би трябвало да се смята за късметлия, щом толкова евтино е научил този урок.
— Тайни ли? — попита той с надеждата, че лицето му не издава нищо.
Докс го погледна. Селяндурът беше изчезнал и изражението му повече напомняше детектор на лъжата в човешки вид.
— Тайни — повтори той. — Защото, ако има и си мисли, че ние ги знаем или дори само ги подозираме, малко се тревожа за заключенията, които може да си направи.
Тревън мълчеше. Смяташе, че Докс е прав, но не беше сигурен какви ще са последиците, ако се съгласи с него.
— Струва ми се, че знаеш за какво говоря — продължи Докс. — И затова не ми отговаряш. Мислиш ли, че греша?
Тревън поклати глава.
— Не.
— Е, можем да се справим с Ларисън. По един или друг начин. Не мога обаче да понеса мисълта какво е способен да направи с това момиче тук. Ако диамантите са истински, тя повече няма да ни трябва. И без това заради нас преживя достатъчно. Предлагам да я пуснем. Ти какво ще кажеш?
— Просто да я пуснем, така ли?
Докс кимна.
— Още сега. Преди ангелът на смъртта да се върне и да започне да се опитва да осъществи съответните заключения, до които е стигнал по време на тазсутрешното си отсъствие.
Тревън се замисли. Също като Докс, и той не желаеше да стане виновник за смъртта на момичето. Само че щеше да е опасно да извършат такова нещо без поне да се опитат да постигнат единодушие.
— Виж, дори да съм съгласен с тебе, а не казвам, че съм съгласен, в момента не можем просто да я пуснем да си тръгне — отвърна той. — Рейн и Ларисън още не са се върнали, а близко до ума е, че тя ще отиде направо в полицията.
— Тя дори не знае къде се намира — възрази Докс. — Мога да я изведа със завързани очи, да я оставя някъде и да се махна. И край.
— Толкова ли си убеден, че тя няма да намери обратния път? Има звуци, миризми… нещо характерно в стаята, което сме пропуснали. Или усещането за завоите, които правиш, и разстоянието, което изминаваш. Тя е умна. Виждам го, както го виждаш и ти.
— Добре, а какво ще кажеш да я закарам някъде и да изчакам вие тримата да ми се обадите? Мога да я пусна тогава и всички ще имаме предостатъчно време да офейкаме.